Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Удар — отбеляза отново Тисамон, след което дуелът продължи без прекъсване. Никой от двамата не беше ранен; нанасяха ударите само с плоската страна на тесните остриета. Лицата им бяха застинали в еднакъв израз на върховна концентрация и това усилваше неимоверно приликата помежду им. Поне за момента чертите на мъртвата й майка бяха изтрити от лицето на Тиниса.
Стенуолд седна на известно разстояние от ентусиазираните студенти. Тисамон беше обещал да обучи дъщеря си — това бе единственият дар, който можеше да й даде — й се отнасяше към клетвата си толкова сериозно, колкото само един богомолкороден можеше да го направи.
— Удар — каза отново той. Стенуолд се побоя, че Тиниса ще се смути и след това ще се ядоса, а в дуел гневът винаги беше фатален. Ала момичето изглеждаше все по-спокойно, по-концентрирано и по-целеустремено.
Стенуолд хвърли поглед към студентите. Бяха престанали да си шепнат и следяха дуела с почти същата концентрация като самите дуелиращи се. Всичките бяха много млади, първокурсници, местни бръмбарородни, примесени с неколцина чужденци. Сред чужденците нямаше таркиански мравкоиди, разбира се. Те всички си бяха тръгнали веднага щом пристигна вестта за нашествието срещу града им.
— Удар — долетя гласът на Тисамон, после пак: — Удар!
Песента на остриетата замлъкна и Стенуолд се опита да разбере какво е станало. И едва когато видя, че рапирата на Тиниса е притисната до хълбока на Тисамон, си даде сметка, че последният вик е бил неин.
Всички погледи се преместиха върху Тисамон в очакване на реакцията му. Тя се ограничи до отсечено кимване, но в този кратък жест Стенуолд разчете одобрението, което богомолкородният никога не би изрекъл на глас. Тисамон изтри с ръкав челото си, русата му коса беше мокра от пот и полепнала по главата. Огледа се, тръгна към Стенуолд и седна до него. Отблизо напрежението се виждаше ясно — повече бръчки около очите и нетипична бледност на кожата.
— Би трябвало да се щадиш повече сега — посъветва го Стенуолд, макар да знаеше, че е безполезно.
— Остарявам — каза Тисамон с бегла усмивка. — Преди раните ми заздравяваха по-бързо.
— Оздравяваш по-бързо от нормалното — възрази Стенуолд. — Бая беше опърлен.
— Отдавна не ме бяха белязвали така — съгласи се богомолкоидът.
Междувременно Тиниса приемаше поздравленията на зрителите, които изглежда смятаха, че да се биеш с Тисамон е равносилно на двубой с природна стихия и дори едно попадение се равнява на победа.
— Ти, разбира се, я уби поне десетина пъти преди малко — отбеляза Стенуолд.
Тисамон поклати глава.
— Тренировките винаги са различни от боя в реална обстановка, дори мечовете да са истински.
— Забелязах, че Тиниса не използва рапирата, която ти й даде.
Думите сякаш развеселиха Тисамон.
— Онази рапира е изкована да убива, Стенуолд. Но ти няма как да го разбереш.
— Какво ще правиш, когато Тиниса стане достатъчно добра?
— Тя вече е достатъчно добра, почти съвършена. — В гласа му се долавяше гордост, твърда като стомана. — Уменията й са били завидни още преди да я срещна. Кръвта вода не става, но за да се прояви наследството й, просто трябваше да изцапа ръцете си с истинска кръв.
Стенуолд се размърда неспокойно.
— И какво ще правиш сега?
— Когато приключим и когато стане възможно, ще я заведа на Паросиал.
— Мога само да гадая какво означава това за теб, но твоят народ със сигурност… знам ли.
— Моят народ ще я мрази и презира — изрече с равен глас Тисамон. — Няма да я погледнат, мен също. Ние ще сме парии на свещения остров на моя народ. Но тя притежава умението и затова те няма да я отхвърлят. Ако премине всички изпитания, на които я подложат, тогава рано или късно… рано или късно ще стане една от нас, а омразата на моя народ ще трябва да се спотаи и те ще трябва да я приемат.
— Ще трябва?… — повтори Стенуолд.
Тисамон замълча.
— Е, щом молецородните приеха Челядинка, значи всичко е възможно — каза накрая Стенуолд и стана да посрещне Тиниса.
Беше късно, когато най-сетне се прибраха в градската къща на Стенуолд. Тисамон беше настоял приятелят му да се премести другаде след последното нападение, но Стенуолд не обичаше да се отказва от своето. Имаше една упорита жилка в него, която не му позволяваше да избяга от собствения си дом и от собствения си град само защото някой иска да го прогони оттам. А и убиецът трябваше да е безумно смел, за да му устрои засада под покрив, който дели с Тисамон и Тиниса.