Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— У дома ли си отивате?

— У дома? Аз нямам дом, отивам на война.

— Каква война?

— Каква? Каквато и да е. Напоследък не съм чел вестниците, но предполагам, че има някаква война — винаги някъде се води война.

— Все едно ли ви е за какво ще се биете?

— Напълно — достатъчно ми е да се отнасят добре с мене. Когато ме прихванат дяволите, идвам на гости на Дайвърови, защото знам, че след няколко седмици ще искам да тръгна на война.

Розмари наостри уши.

— Но вие обичате Дайвърови — напомни му тя.

— Разбира се — особено нея, — но те ме карат да изпитвам желание да тръгна на война.

Опита се да вникне в думите му, но не успя. Дайвърови събуждаха в нея желание да остане с тях завинаги.

— Вие сте наполовина американец — каза тя, сякаш в това се криеше отговорът на въпроса.

— От друга страна, съм наполовина французин, учих в Англия и след като навърших осемнадесет години, навлякох последователно униформите на осем страни. Но надявам се, не съм създал у вас впечатлението, че не обичам Дайвърови — обичам ги, особено Никол.

— Може ли някой да не ги обича? — каза тя простичко.

Чувствуваше го далечен. Подтекстът на думите му я отблъскваше и тя не искаше възхищението й към семейство Дайвър да се смесва с неговото недостойно озлобление. Още премисляше думите му „особено нея“, когато тръгнаха към сложената в градината маса, и с облекчение разбра, че мястото й не е до неговото.

За миг тя се оказа до Дик Дайвър на пътеката. Неговата сдържаност, неговият ясен ум я караха да мисли, че той е всезнаещ. От една година, а за нея това значеше открай време, тя имаше пари, известна популярност, допир с прочути хора, а това даваше възможност за разширяване на връзките, които лекарската вдовица и нейната дъщеря бяха вече завързали в парижкия пансион. Розмари беше романтична и от тази гледна точка кариерата и бе разкрила малко възможности, които да я задоволят. Майка й, която искаше дъщеря й да се издигне в киното, не можеше да допусне лъжливи заместители, не бе съгласна да използуват възможностите за развлечение, които им се предлагаха от различни страни, а и самата Розмари бе вече надраснала подобни неща — тя работеше в света на киното, но не живееше в този свят. Затова, когато прочете по лицето на майка си, че тя одобрява Дик, че мислено си казва: „Ето истинското — вече не е заместител“, Розмари схвана това като мълчаливо съгласие, като разрешение да стигне с него дотам, докъдето може.

— Наблюдавах ви — каза той и тя знаеше, че това бе вярно. — Ние вече много се привързахме към вас.

— Аз се влюбих веднага щом ви видях — каза тя спокойно.

Той си даде вид, че не е чул, сякаш тя бе казала това от обикновена учтивост.

— Новите приятели — продължи той с тон на човек, който казва нещо важно — често могат да се забавляват по-добре, отколкото старите приятели.