Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
— Не.
— Изгорете я.
— Сините се опитаха да се отбраняват, но те бяха сто и петдесет, а ние бяхме седем хиляди.
— Какви бяха тия сини?
— Сини на Сантер.
— На тоя, който командуваше биенето на барабаните, докато режеха главата на краля. Значи, той е парижки батальон?
— Половин батальон.
— Как се нарича този батальон?
— Господин генерал, на знамето му пише: батальон „Червеният калпак“.
— Диви зверове.
— Какво да правим с ранените?
— Довършете ги.
— Какво да правим с пленниците?
— Разстреляйте ги.
— Те са около осемдесет.
— Разстреляйте всички.
— Има и две жени.
— Също.
— Има и три деца.
— Отведете ги. Ще видим какво ще правим с тях.
И маркизът подкара коня.
VII
Никаква милост (лозунг на комуната), никаква пощада (лозунг на принцовете)
Докато всичко това ставаше близо до Танис, просякът вървеше към Кролон. Беше навлязъл в оврази под свод от гъсти тъмни листа, като не обръщаше внимание на нищо и като забелязваше всичко, както сам бе казал, повече мечтател, отколкото мислител, защото мислителят има някаква цел, а мечтателят няма. Той скиташе, луташе се насам-натам, спираше се, изяждаше тук-таме по някой филиз от див киселец, пиеше вода от изворите, вдигаше глава от време на време, за да долови далечни шумове, после потъваше в ослепителното обаяние на природата, оставяше слънцето да припича дрипите му и може би чуваше шума от хора, но се вслушваше в песента на птиците.
Той беше стар и муден; не можеше да отиде далеч; както бе казал на маркиз дьо Лантенак, четвърт левга го изморяваше; беше направил една кратка обиколка към Кроа-Авраншен и когато се обърна, нощта вече падаше.
Малко отвъд Масе пътят, по който вървеше, го отведе до едно голо възвишение, откъдето се виждаше много надалече и откъдето се разкриваше целият хоризонт на запад чак до морето.
Някакъв дим привлече вниманието му.
Няма нищо по-приятно от дима и нищо по-страшно от него. Има кротък дим, а има и злодейски дим. Един дим се различава от друг по плътността и цвета си, както се различава мирът от войната, братството от омразата, гостолюбието от ненавистта, смъртта от живота. Димът, който се издига между дърветата, може да означава това, което е най-очарователното в света — огнището, или пък най-страшното — пожара; и все пак цялото щастие, както и цялото нещастие на човека понякога зависи от огъня, подчинен на вятъра.
Димът, който гледаше Телмарш, предизвикваше тревога.
Той беше черен с внезапни червени отблясъци, сякаш огънят в огнището, от което излизаше, прекъсваше и догаряше, и се издигаше от Ерб-ан-Пел.
Телмарш ускори крачките си и се отправи към този дим. Той беше много изморен, но искаше да узнае какво бе станало.
Той стигна на върха на един хълм, по склона на който бяха разположени махалата и чифликът.
Сега нямаше вече нито чифлик, нито махала.
Един куп къщурки горяха — това бе Ерб-ан-Пел.
Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец. Една колиба в пламъци е нещо трогателно. Бедствието, сполетяло клетника, е като лешояд, нахвърлил се върху земен червей — в това има някаква несъобразност, която свива до болка сърцето.
Ако се вярва на библейската легенда, човешкото същество, което гледа пожар, се превръща в статуя; Телмарш за миг бе такава статуя. Зрелището пред очите му го вкамени. Разрушението се извършваше мълчаливо. Нито един вик не се чуваше; никаква човешка въздишка сред този дим; огнената стихия работеше и доунищожаваше това село, без да се чува друг шум освен трясъкът на гредите и пращенето на сламата от покривите. От време на време димът се разпръсваше и през срутените покриви се виждаха разтворените стаи, жаравата показваше всичките си рубини — кървавочервени дрипи и пурпурни жалки стари мебели се очертаваха в тия аленочервени помещения, а Телмарш стоеше и гледаше този зловещ, ослепителен блясък на стихията.
Няколко кестенови дървета, опрени до къщите, се бяха подпалили и горяха.
Той се вслушваше, мъчеше се да чуе някакъв глас, някакъв повик, някакво стенание; нищо не се движеше, освен пламъците; всичко мълчеше, освен пожарът. Нима всички бяха избягали?
Къде бяха тия хора, които живееха и работеха в Ерб-ан-Пел? Какво е станало с целия този малък народ?
Телмарш слезе от хълма.