Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
В залата може би имаше около двадесетина англичани, но при започването на тази обичана и добре позната мелодия всеки един от тях — ние, младежите на балкона, сър Джон и лейди Бълминстър (които бяха наели къща в Пъмперникъл за образованието на деветте си деца), дебелият джентълмен с мустаците, дългият майор с белите сукнени панталони и дамата с малкото момче, към която той така мило се отнасяше, дори и Кирш, съпроводителят в галерията — всички се изправихме и изразихме принадлежността си към скъпата стара британска нация. А що се отнася до Тейпуърм, легационния съветник, той скочи прав в ложата си и се поклони усмихнато, сякаш представляваше цялата империя. Тейпуърм беше племенник и наследник на стария маршал Типтоф, за когото се спомена в настоящия разказ под името генерал Типтоф, точно преди битката при Ватерло, тогава помощник на… полк, в който служеше майор Добин, и който маршал умря същата година, заобиколен с почит. След това негово величество великодушно даде полка на полковник сър Майкъл О’Дауд, който го предвождаше в много славни битки.
Тейпуърм навярно се бе срещал с полковник Добин в дома на маршала, защото той го позна тази вечер в театъра и с най-голямо благоволение министърът на негово величество излезе от своята ложа и публично се ръкува с новооткрития си приятел.
— Погледнете онзи хитрец Тейпуърм — прошепна Фипс, като наблюдаваше своя шеф от балкона. — Винаги успява да се промъкне там, където има някоя хубава жена. — Но, мисля си аз, нима дипломатите са създадени за нещо друго.
— Към мисис Добин ли имам честта да се обърна? — запита легационният секретар с най-многозначителна усмивка.
Джорджи избухна в смях и каза:
— Бога ми, това беше сполучливо. — Еми и майорът се изчервиха — това видяхме от местата си на балкона.
— Тази дама е мисис Джордж Озбърн — каза майорът, — а това е нейният брат, мистър Седли, виден чиновник от бенгалското цивилно управление. Позволете да го представя на ваше сиятелство.
Милордът едва не смути Джоз с очарователната си усмивка.
— Ще останете ли повече в Пъмперникъл? — запита той. — Тук е доста скучно, но ние имаме нужда от някои по-симпатични хора и затова ще се постараем да направим престоя ви приятен. Мистър… хм… мисис… аха. Утре ще имам честта да ви посетя в хотела. — И той си отиде широко усмихнат, като хвърли такъв поглед, който смяташе той, бе напълно сразил мисис Озбърн.
След представлението младежите се пръснаха из коридорите и всички си тръгнаха. Вдовствуващата херцогиня се качи в раздрънкания стар екипаж, придружена от две верни и сбръчкани придворни дами и един дребен тънкокрак джентълмен със зелен жакет, покрит с ордени, между които най-ясно личаха звездата и величественият жълт кордон на ордена «Св. Михаил». Барабаните забиха, войниците от караула отдадоха чест и старият екипаж отмина.
След това се появи негова светлост херцогът и светлейшото му семейство с тяхната величествена свита. Той се поклони спокойно на всички. И сред блясъка на факлите, на облечените в алени ливреи лакеи и поздравите на караула светлейшите екипажи потеглиха към стария замък с неговите кули и бойници. В Пъмперникъл всички се познаваха. Веднага щом пристигнеше някой чужденец, министър на външните работи или друг някой висш или низш чиновник отиваше в хотел «Ербпринц» и откриваше името на новодошлия.
Видяхме как си тръгна и Тейпуърм, обвит в наметката си, с която го чакаше огромният му лакей, твърде много приличен на Дон Жуан. Съпругата на министър-председателя току-що се бе наместила в своята карета заедно с дъщеря си, прелестната Ида, която тъкмо бе сложила шапката си, когато от театъра излезе и английската компания. Момчето се прозяваше сънливо, майорът полагаше големи усилия да задържи шала на мисис Озбърн върху главата и, а мистър Седли, с величествен вид, с кривнат на глава цилиндър, бе сложил ръка на корема си върху огромната си бяла жилетка. Ние свалихме шапка на познатите си от ресторанта и дамата ни отговори с мила усмивка и реверанс, за които всеки би почувствувал благодарност.
Екипажът под надзора на суетящия се насам-нататък мистър Кирш чакаше да откара компанията, но дебелият джентълмен каза, че предпочитал да върви и пуши по пътя пурата си, така че останалите трима кимнаха, усмихна ни се и си тръгнаха без мистър Седли. Кирш, с кутия за пури в ръце, последва господаря си.
Всички потеглихме вкупом и заприказвахме на едрия господин за местните развлечения. Градът беше много приятен за англичаните. Устройваха се хайки и ловни компании; в гостоприемния дворец се даваха балове и приеми; обществото беше изобщо добро, театърът — превъзходен и животът евтин.