Панаир на суетата (роман без герой)

Може би наистина това беше най-щастливото време в живота и на двамата, но те не го знаеха. А и кой ли знае това? Кой от нас може да посочи известен момент и да каже: «Това е върхът на човешката радост?» Но най-малкото тези двама изпитваха доста голямо доволство и лятното им пътуване беше толкова приятно, колкото на която и да било двойка, напуснала Англия тая година. Джорджи винаги присъствуваше на представленията, но не той, а майорът слагаше шала на раменете на Амелия след забавлението. А при разходките и екскурзиите момчето вървеше напред, като се катереше по върховете на дърветата или стълбищата на кулите, докато по-възрастната двойка седеше долу — майорът пушеше спокойно пурата си, а Еми рисуваше пейзажа или развалините пред тях. Тъкмо през това пътуване авторът на настоящия разказ, всяка дума от който е самата истина, има удоволствието да ги срещне най-напред и да се запознае с тях.

За пръв път видях капитан Добин и компанията му в малкия удобен херцогски град Пъмперникъл (същото онова място, където сър Пит Кроли така много се бе отличил като аташе; но това бе станало много по-отдавна преди новината за битката при Аустерлиц да бе стигнала до ушите на английските дипломати в Германия). Те бяха пристигнали с екипажа и придружителя в «Ербпринц», най-хубавия хотел в града, и цялата компания бе седнала на вечеря. Всички забелязаха величествеността на Джоз и умението, с което гълташе или по-право, смучеше поднесената им бира. Направи им впечатление, че и малкото момче имаше знаменита охота за ядене и погълна печеното, задушеното, картофите, сладкото от червени боровинки, салатата, пудинга, пържените пилета и сладкишите с такава галантност, която правеше чест на отечеството му. След като изяде около петнадесет порции, той завърши вечерята с десерт, част от който взе със себе си. После всички се запътиха към театъра на този весел, гостоприемен немски град. Дамата в черно, майката на момчето, се смееше и изчервяваше през време на вечерята, като изглеждаше крайно доволна от лудешките прояви на сина си. Спомням си, че полковникът — той щеше да стане такъв много наскоро след това — се шегуваше с момчето, като най-сериозно му посочваше ястията, които още не беше опитало, и го насърчаваше да не потиска апетита си, а да си вземе повторно от това или онова блюдо.