Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Мусаши забеляза, че Гоносуке разказва всичко с простата искреност на човек, роден и израснал на село.
Майката започна да проявява загриженост към госта.
— Сигурно този ронин се тревожи за приятелите си — отбеляза тя. — Изяжте си вечерята и го заведи да ги потърси. Надявам се само да са някъде близо до езерото. Хълмовете тук не са място за външни хора. Пълни са с разбойници, които ще откраднат какво ли не — коне, зеленчук, всичко! Цялата тази работа ми прилича на тяхно дело.
Ветрецът започваше лек като шепот, после прерастваше в силен повей и накрая почваше да свири през дърветата и да превива по-ниските растения.
През време на едно затишие, което остави само заплашителното мълчание на звездите горе, Гоносуке вдига високо факела си и изчака Мусаши да го настигне.
— Съжалявам — каза той, — но изглежда никой не знае нищо за тях. Оттук до езерото има само още една къща. Зад онази гора там е. Стопанинът през част от времето оре земята, а през останалото ходи на лов. Ако и той не може да ни помогне, няма къде повече да търсим.
— Благодаря ви, че си дадохте всичкия този труд. Вече ходихме в повече от десет къщи, тъй че явно няма много надежда да ги намерим наоколо. Ако не открием в тази последната къща нищо, дайте да се откажем и да се връщаме.
Минаваше полунощ. Мусаши бе очаквал да намерят поне някаква следа от Джотаро, обаче никой не го беше виждал. Описанията, които даваха на Оцу, не предизвикаха друго, освен недоумяващи погледи и дълго селско мълчание.
— Ако се грижите заради ходенето, това за мен не е нищо. Бих могъл да вървя цяла нощ. Жената и момчето слуги ли ви са? Брат? Сестра?
— Те ми са най-близките хора.
На всеки би му се искало да поразпита повече другия, за да му разкаже онзи за себе си, но Гоносуке потъна в мълчание, мина още крачка-две напред и поведе Мусаши по една тясна пътека към езерото Нобу.
Мусаши бе любопитен относно умението на Гоносуке да си служи с тоягата и това как го е придобил, но чувството за благоприличие го задържаше да попита. Макар да се замисли за това, че неговата среща с този човек се дължеше на едно лошо съвпадение — и на собствената му прибързаност — той при все това реши, че е благодарен за нея. Какво нещастие би било да пропусне да види шеметното майсторство на този голям боец!
Гоносуке се спря и каза:
— По-добре почакайте тук. Хората там сигурно са заспали и не ми се иска да ги уплашим. Ще ида сам и ще видя дали мога да науча нещо.
Той посочи към къщата, чийто покрит със слама покрив изглеждаше почти потънал сред дърветата. Шумолене на бамбук придружи тичащите стъпки на Гоносуке. Скоро Мусаши го чу да тропа силно по вратата.
След няколко минути се върна със сведения, които сякаш дадоха на Мусаши първата истинска опора. Нужно му било известно време да накара мъжа и съпругата му да разберат за какво ги пита, но накрая жената му разказала за нещо, което й се случило този следобед.
Малко преди залез-слънце, на връщане у дома от пазар, тя видяла някакво момче да тича към Ябухара. Лицето и ръцете му били целите изкаляни и в обито имал дълга дървена сабя. Когато го спряла и попитала какво не е наред, той в отговор й задал въпроса къде е седалището на шогунския наместник. В допълнение й разказал, че някакъв лош човек отвлякъл онзи, с когото пътувал. Тя му обяснила, че си губи времето — чиновниците на шогуна никога няма да се заемат на своя глава да търсят никому непознат човек. Да бил някой голям или важен, щели да обърнат всяка буца конски тор и всяко зрънце пясък, обаче простите хора те нямали за нищо. Във всеки случай не било нищо необичайно някоя жена да бъде отвлечена или някой пътник да бъде обран до голо от крайпътни разбойници. Такива неща ставали от съмнало до мръкнало.
Казала на момчето да иде покрай Ябухара до някакво място на име Нарай. Там, на едно лесно за намиране кръстовище, щял да открие търговска къща, където се продават билки. Собственик е някакъв човек на име Дайдзо, който ще го изслуша и по всяка вероятност ще предложи да му помогне. За разлика от чиновниците Дайдзо не само съчувства на слабите, но и може да стори много за тях, стига да смята, че правото е на тяхна страна.