Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Е, не се ли отегчи? — каза той, като пристъпи към нея оживено и весело. — Каква ужасна страст е играта!
— Не, не се отегчих и отдавна вече се научих да не се отегчавам. Идваха Стива и Левин.
— Да, те искаха да дойдат при тебе. Е, хареса ли ти Левин? — каза той, сядайки до нея.
— Много. Те си отидоха преди малко. А какво направи Яшвин?
— Беше спечелил седемнадесет хиляди. Аз го извиках. Той беше тръгнал вече. Но пак се върна и сега е в загуба.
— Но тогава ти защо остана? — запита тя и изведнъж вдигна очи към него. Изразът на лицето й беше студен и неприязнен. — Казал си на Стива, че ще останеш, за да отведеш Яшвин. А пък си го оставил.
Същият израз на студена готовност за борба се изписа и на неговото лице.
— Първо, аз не съм го молил да ти съобщава нищо и, второ, никога не лъжа. А главно, исках да остана и останах — намръщен каза той. — Ана, защо, защо? — каза той след минутно мълчание, наведе се към нея и разтвори ръка, като се надяваше, че тя ще сложи ръка в неговата.
Тя бе доволна от тоя повик към нежност. Но някаква странна зла сила не й позволяваше да се отдаде на влечението си, сякаш условията на борбата не й позволяваха да се покори.
— Разбира се, искал си да останеш и си останал. Ти правиш всичко, каквото искаш. Но защо ми казваш това? Защо? — каза тя, като се горещеше все повече. — Нима някой оспорва правата ти? Но ти искаш да бъдеш прав и бъди прав.
Ръката му се затвори, той се отдръпна и лицето му доби още по-упорит израз, отколкото по-рано.
— За тебе това е въпрос на упоритост — каза тя, като го погледна втренчено и изведнъж намери име на тоя дразнещ израз на лицето му, — именно на упоритост. За тебе въпросът е дали ще излезеш победител в борбата с мене, а за мене… — Отново й дожаля за себе си и за малко не заплака. — Ако ти знаеше какво искам аз! Когато чувствувам, както сега, че се отнасяш враждебно, именно враждебно към мене, ако знаеше какво значи за мене това! Ако знаеше колко близо до нещастието съм в тия минути, колко се страхувам, и то от себе си! — И тя се обърна, за да скрие риданията си.
— Но защо говориш така? — попита я той, ужасен от израза на нейното отчаяние, отново се наведе към нея, улови ръката й и я целуна. — Защо? Нима аз търся развлечение вън от къщи? Нима не отбягвам женски компании?
— То се знае! — каза тя.
— Тогава кажи, какво трябва да правя, за да бъдеш спокойна? Готов съм да направя всичко, за да бъдеш щастлива — каза той, трогнат от отчаянието й. — Какво не бих направил, за да те избавя от всякаква мъка като тая, Ана! — каза той.
— Нищо, нищо! — каза тя. — И аз не зная: дали усамотеният живот или нервите ми… Е, да не говорим. Как минаха надбягванията? Не си ми разправил — каза тя, като се мъчеше да скрие тържеството от победата, която все пак беше на нейна страна.
Той поиска да вечеря и започна да й разправя подробности за надбягванията; но по тона, по погледите му, които ставаха все по-студени, тя виждаше, че той не й е простил за победата, че чувството на упоритост, с което тя се бореше, отново проличава в него. Той беше по-студен към нея, отколкото по-рано, сякаш се разкайваше, задето бе се покорил. И като си спомни думите, с които бе спечелила победата, а именно: „Аз съм близо до нещастието и се страхувам от себе си“, тя разбра, че това оръжие е опасно и че не бива да си служи с него друг път. А тя чувствуваше, че редом с любовта, която ги свързваше, помежду им се е вмъкнал злият дух на някаква борба, който тя не можеше да пропъди нито от неговото, а още по-малко от своето сърце.
XIII
Няма условия, с които човек не би могъл да свикне, особено ако вижда, че всички около него живеят също така. Преди три месеца Левин не би повярвал, че ще може да заспи спокойно при условията, в които се намираше днес; живеейки безцелен, безсмислен живот, при това живот, който надвишаваше средствата му, след пиянството (иначе не би могъл да нарече това, което стана в клуба), след неуместните приятелски отношения с човека, в когото едно време бе влюбена жена му, и още по-неуместното гостуване у една жена, която не можеше да се нарече иначе освен пропаднала, и след като се беше увлякъл в тая жена и бе огорчил жена си — той не би повярвал, че при тия условия ще може да заспи спокойно. Но под влияние на умората, безсънната нощ и изпитото вино той заспа дълбоко и спокойно.
В пет часа го събуди скърцането на отворената врата. Той скочи и се озърна. Кити не беше в леглото до него. Но зад преградката се движеше светлина и той чу нейните стъпки.
— Какво?… Какво?… — в просъница каза той. — Кити! Какво има?
— Нищо — каза тя и излезе със свещ в ръка иззад преградката. — Нищо. Стана ми зле — усмихна се тя с особено мила и многозначителна усмивка.