Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Много се радвах, че срещнах Вронски. С него ми беше много леко и естествено. Разбираш ли, сега ще се помъча да не се виждам никога с него, но на тая неловкост се тури край — каза той и се изчерви, като си спомни, че тъкмо защото се мъчеше да не се вижда никога с него, веднага отиде при Ана. — Ние разправяме, че народът пие; но не зная кой пие повече — народът ли или нашето съсловие; народът пие поне в празник, а ние…
Но Кити не се интересуваше от това разсъждение как пие народът. Тя видя, че той се изчерви и искаше да знае защо.
— Е, и после де беше?
— Стива ужасно ме моли да отидем у Ана Аркадиевна. И като каза това, Левин се изчерви още повече и съмненията му дали е направил добре или зле, дето бе отишъл при Ана, се разрешиха окончателно. Сега той знаеше, че не е трябвало да прави това.
Като чу името на Ана, очите на Кити особено се разшириха и блеснаха, но тя направи усилие над себе си, скри вълнението си и по този начин го заблуди.
— А! — само каза тя.
— Ти сигурно няма да ми се сърдиш, че съм ходил. Стива ме моли, а и Доли искала това — продължи Левин.
— О, не — каза тя, но в очите й той долови усилие над себе си, което не предвещаваше нищо добро.
— Тя е много мила, много, много жалка, добра жена — каза той, като й разказваше за Ана, за заниманията й и за това, което бе поръчала да й каже.
— Да, разбира се, тя е много жалка — каза Кити, когато той свърши. — От кого получи писмо?
Той й каза и като повярва на спокойния й тон, отиде да се съблича.
Когато се върна, завари Кити на същото кресло. Пристъпи до нея, но тя го погледна и заплака.
— Какво? Какво? — питаше той, макар че знаеше предварително какво.
— Ти си се влюбил в тая мръсна жена, тя те е омагьосала. Познах по очите ти. Да, да! Какво може да излезе от това? В клуба ти си пил, пил, играл си и след това си отишъл… при кого? Не, да си заминем… Утре заминавам.
Левин дълго не можа да успокои жена са. Най-после я успокои само след като призна, че чувството на жалост и виното са го объркали и той се поддал на хитрото влияние на Ана, но занапред ще я отбягва. Най-искрено обаче той признаваше това, че след като бе живял толкова дълго в Москва, бе се оставил да пощурее само от разговори, ядене и пиене. Те приказваха до три часа през нощта. Едва в три часа дотолкова се помириха, че можаха да заспят.
XII
След като изпрати гостите си, Ана не седна, а закрачи из стаята. Макар че несъзнателно (както в последно време постъпваше с всички млади мъже) цялата вечер тя правеше всичко възможно, за да накара Левин да се влюби в нея, и макар да знаеше, че е постигнала това, доколкото е възможно с един женен честен човек, и то за една вечер, и макар че той й се хареса много (въпреки че като мъже Вронски и Левин коренно се различаваха, като жена тя виждаше в тях онова общо, което бе накарало и Кити да се влюби и във Вронски, и в Левин), още щом той излезе от стаята, тя престана да мисли за него.
Една-единствена мисъл неотстъпно в разни форми я преследваше: „Щом действувам така върху другите, и дори върху тоя семеен любещ човек, защо той е така студен към мене?… И не че е студен, той ме обича, зная това. Но сега ни разделя нещо ново. Защо го няма цяла вечер? Поръчал на Стива да ми каже, че не може да остави Яшвин и трябва да следи играта му. Нима Яшвин е дете? Да речем, че това е истина. Той никога не лъже. Но в тая истина има и нещо друго. Той се възползува от случая да ми покаже, че има и други задължения. Зная, съгласна съм с това. Но защо ще ми доказва това? Той иска да ми докаже, че любовта му към мене не бива да пречи на свободата му. Но на мене не ми трябват доказателства, трябва ми любов. Той е длъжен да разбере цялата тежест на живота ми тук, в Москва. Нима аз живея? Не живея, а чакам развръзката, която все повече и повече се протака. Пак нямам отговор! И Стива казва, че не може да отиде при Алексей Александрович. А аз не мога да му пиша пак. Не мога нищо да правя, нито да започвам, нито да променям, въздържам се и чакам, измислям си забави — семейството на англичанина, писане, четене, но всичко това е само измама, то е все същият морфин. Той би трябвало да ме съжали“ — каза тя, като чувствуваше как сълзи на жалост към нея самата бликат в очите й.
Тя чу силното позвъняване на Вронски и бързо избърса сълзите си, и не само избърса сълзите си, но и седна до лампата, разтвори една книга и се престори на спокойна. Трябваше да му покаже, че е недоволна, задето не се е върнал, както бе й обещал, но само недоволна, без да издава мъката и главно съжалението към себе си. Тя може да се съжалява, но не и той — нея. Тя не искаше борба, осъждаше го, че той иска да се бори, по-неволно сама се озоваваше в положение на борба.