Ана Каренина

Ала след тоя час минаха още един, два, три, минаха и петте часа, които той си беше определил като най-дълъг срок за търпение, а положението беше все същото: и той все търпеше, защото не можеше да прави нищо друго, освен да търпи, като мислеше всеки миг, че е стигнал до последните граници на търпението и че още малко и сърцето му ще се пръсне от състрадание.

Но минаваха още минути, часове и още часове и неговите чувства на страдание и ужас растяха и се напрягаха още повече.

За Левин не съществуваха вече всички ония обикновени условия на живота, без които не можем да си представим нищо. Той изгуби представа за времето. Ту минутите — ония минути, когато тя го извикваше при себе си и той държеше потната й ръка, която ту го стискаше с необикновена сила, ту го отблъскваше — му се виждаха часове, ту часовете му се виждаха минути. Той се зачуди, когато Лизавета Петровна го помоли да запали свещта зад паравана и узна, че е вече пет часът вечерта. Ако му кажеха, че сега е едва десет часът сутринта, той също малко би се зачудил. Също така малко знаеше и де е бил през това време, както и кога какво е станало. Той виждаше възпаленото й лице, което ту недоумяваше и страдаше, ту се усмихваше и го успокояваше. Виждаше и княгинята, зачервена, напрегната, с разпилени къдри на белите коси и в сълзи, които тя усилено гълташе, хапейки устни, виждаше и Доли, и лекаря, който пушеше дебели цигари, и Лизавета Петровна с твърдо, решително и успокояващо лице, и стария княз, който се разхождаше из салона с намръщено лице. Но не знаеше как те идваха и излизаха и де бяха. Княгинята беше ту с лекаря в спалнята, ту в кабинета, дето се озова сложената трапеза; ту това не беше княгинята, а беше Доли. След това Левин помнеше, че го пращаха някъде. Веднъж го изпратиха да премести масата и дивана. Той с усърдие свърши това, като мислеше, че то е необходимо за нея, и едва отпосле научи, че е приготвил легло за себе си. След това го пращаха при лекаря в кабинета да пита нещо. Лекарят му отговори и заприказва за неуредиците в Думата. След това го пращаха да отнесе в спалнята при княгинята една икона със сребърен позлатен филон и той със старата прислужница на княгинята се катери по шкафа да я свали и строши кандилото, а прислужницата на княгинята го успокояваше и за жена му, и за кандилото и той отнесе иконата и я постави при главата на Кити, като я подпъхна грижливо зад възглавницата й. Но той не знаеше къде, кога и защо стана всичко това. Не разбираше също защо княгинята го бе уловила за ръка и като го гледаше жално, молеше го да се успокои, а Доли го убеждаваше да си хапне нещо и го изведе от стаята, и дори лекарят сериозно и със състрадание го гледаше и му предлагаше капки.

Той знаеше и чувствуваше само, че това, което ставаше, прилича на онова, което ставаше преди една година в хотела на губернския град при смъртното легло на брата Николай. Но онова бе мъка, а това беше радост. Но и оная мъка, и тая радост бяха еднакво извън обикновените условия на живота, бяха в тоя обикновен живот сякаш пролуки, през които се виждаше нещо висше. И еднакво тежко и мъчително идваше това, което ставаше, и еднакво непостижимо при съзерцаване на това висше нещо душата се издигаше на такава висота, която по-рано не е дори познавала и където разсъдъкът не успяваше още да я настигне.