Ана Каренина

— Аз казвам на Ана Аркадиевна — рече Воркуев, — че ако в общото дело за възпитанието на руските деца тя вложеше поне една стотна от енергията, която употребява за тая англичанка, Ана Аркадиевна би извършила голямо, полезно дело.

— Както искате, но аз не можах да направя това. Граф Алексей Кирилич ме поощряваше много (като произнесе думите граф Алексей Кирилич, тя умолително-плахо погледна Левин и той неволно й отвърна с почтителен и одобрителен поглед), поощряваше ме да се заловя с училището в село. Ходих няколко пъти. Децата са много мили, но аз не можах да се привържа към тая работа. Вие казвате — енергия. Енергията се основава на любовта. А любовта не се взема отникъде, не може да се наложи. Ето, аз обикнах това момиче, без сама да зная защо.

И тя отново погледна Левин. И усмивката, и погледът й — всичко му казваше, че тя се обръща с думите си само към него, защото цени мнението му и същевременно предварително знае, че се разбират помежду си.

— Напълно разбирам това — отвърна Левин. — В училището и въобще в подобни учреждения човек не може да вложи сърцето си и аз мисля, че тъкмо затова тия филантропични учреждения дават винаги толкова малко резултати.

Тя помълча, а след това се усмихна.

— Да, да — потвърди тя. — Никога не съм могла да направя това. Je n’ai pas le coeur assez large149, за да мога да обикна цял приют от мръснички момичета. Cela ne m’a jamais réussi.150 Колко много жени са си създали от това position sociale151. А още повече сега — каза тя с тъжен, доверчив израз, като се обръщаше уж към брат си, но очевидно само към Левин. — Сега, когато имам нужда от каквото и да е занимание, не мога да направя това. — И като се намръщи изведнъж (Левин разбра, че тя се намръщи, задето говори за себе си), тя промени разговора. — За вас аз зная — каза тя на Левин, — че сте лош гражданин, и съм ви защищавала, доколкото мога.

— Но как сте ме защищавали?

— В зависимост от нападенията. Впрочем искате ли чай? — Тя стана и взе в ръка една подвързана в сахтиян книга.

— Дайте я на мене, Ана Аркадиевна — каза Воркуев, като посочи книгата. — Тя заслужава много това…

— О, не, тя е толкова необработена!

— Аз му казах — обърна се Степан Аркадич към сестра си, като посочи Левин.

— Напразно си направил това. Моето съчинение е нещо като ония кошнички от резба, които някога ми е продавала Лиза Мерцалова от затворите. Тя управляваше затворите в това общество — обърна се тя към Левин. — Тия нещастници проявяваха чудеса от търпение.

И Левин видя още една нова черта у тая жена, която му се бе харесала така необикновено. Освен ум, грация и хубост в нея имаше и правдивост. Тя не искаше да крие от него цялата тежест на положението си. След като каза това, въздъхна и лицето й изведнъж доби строг израз, сякаш се вкамени. С този израз на лицето тя беше още по-хубава, отколкото по-рано; но тоя израз беше нов; той беше извън ония черти на сияещото от щастие и раздаващо щастие лице, доловени от художника в портрета. Левин погледна още веднъж портрета и нейната фигура, когато, уловила брат си под ръка, тя мина с него през високата врата, и почувствува към нея нежност и жалост, които учудиха и самия него.