Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— В кабинета.
Когато минаха малката трапезария с тъмни дървени стени, по мекия килим Степан Аркадич и Левин влязоха в полутъмния кабинет, осветен от една лампа с голям тъмен абажур. Друга лампа-рефрактор гореше на стената и осветяваше един голям, в естествена големина женски портрет, на който Левин неволно обърна внимание. Това беше портретът на Ана, рисуван от Михайлов в Италия. Докато Степан Аркадич надникваше зад трелажа и мъжкият глас замлъкна, Левин гледаше портрета, който, блестящо осветен, изпъкваше в рамката, и не можеше да се откъсне от него. Той дори забрави де се намира и без да слуша това, което говореха, не снемаше очи от чудния портрет. Това не беше картина, а жива прелестна жена с черни виещи се коси, голи рамене и ръце и замислена полуусмивка на покритите с нежен мъх устни, която победно и нежно го гледаше и го смущаваше с очи. Тя не беше жива само защото беше по-красива, отколкото може да бъде една жива жена.
— Много се радвам — изведнъж чу той до себе си глас, очевидно отправен към него, гласа на същата тая жена от портрета, на която той се любуваше. Ана бе излязла да го посрещне иззад трелажа и в полуосветения кабинет Левин видя същата жена от портрета в тъмна, разноцветносиня рокля, не в същата поза, не със същия израз, но на същата висота на хубостта, на която тя бе доловена от художника на портрета. В действителност тя беше по-малко блестяща, но затова пък като жива имаше и нещо ново привлекателно, каквото нямаше на портрета.
X
Тя бе станала да го посрещне, без да скрива радостта си, че го вижда. И в спокойствието, с което му протегна малката си и енергична ръка и го запозна с Воркуев и посочи червенокосото хубаво момиче, което седеше и се занимаваше тук и което тя нарече своя възпитаница, имаше познатите и приятни на Левин маниери на жена от висшето общество, винаги спокойна и естествена.
— Много, много се радвам — повтори тя и в нейните уста тия прости думи, кой знае защо, добиха особено значение за Левин. — Аз ви познавам и обичам отдавна и поради приятелството ви със Стива, и заради вашата жена… познавах я много за малко, но тя остави в мене впечатление на прелестно цвете, именно на цвете. А тя ще бъде скоро вече майка!
Тя говореше свободно и бавно, като местеше от време на време погледа си от Левин върху брат си, и Левин чувствуваше, че впечатлението, което е направил, е добро и му стана веднага леко, просто и приятно с нея, сякаш се познаваха още от детинство.
— Ние с Иван Петрович се настанихме в кабинета на Алексей — каза тя в отговор на Степан Аркадич, който я запита може ли да се пуши — тъкмо за да можем да пушим — и като погледна Левин, вместо да го запита дали пуши, дръпна към себе си костенурковата табакера и си извади цигара.
— Как си със здравето днес? — запита я брат й.
— Добре. Нерви, както винаги.
— Нали е необикновено хубав? — каза Степан Аркадич, който забеляза, че Левин поглежда към портрета.
— Не съм виждал по-хубав портрет.
— И необикновено прилича, нали? — каза Воркуев. Левин погледна от портрета към оригинала. Особен блясък освети лицето на Ана, когато тя почувствува погледа му. Левин се изчерви и за да скрие смущението си, искаше да запита отдавна ли е виждала Даря Александровна; но в същото време Ана заприказва:
— Преди малко говорихме с Иван Петрович за последните картини на Вашченков. Видяхте ли ги?
— Да, видях ги — отвърна Левин.
— Но, извинете, прекъснах ви, вие искахте да кажете нещо…
Левин запита отдавна ли е виждала Доли.
— Вчера беше у дома, тя е много ядосана заради Гриша. Изглежда, че учителят по латински е бил несправедлив към него.
— Да, видях картините. Не ми се харесаха много — върна се Левин към започнатия от нея разговор.
Сега вече Левин не говореше с онова шаблонно отношение към работите, с каквото разговаряше тая сутрин. Всяка дума в разговора с нея добиваше особено значение. Беше приятно да говориш с нея, а още по-приятно — да я слушаш.
Ана говореше не само естествено, умно, но умно и небрежно, като не приписваше никаква цена на своите мисли, а придаваше голяма цена на мислите на събеседника си.
Заприказваха за новата насока в изкуството, за новото илюстриране на Библията от един френски художник. Воркуев обвиняваше художника в реализъм, доведен до грубост. Левин каза, че французите са въздигнали условността в изкуството като никой друг и затова смятат като особена заслуга връщането към реализма. Те смятат за поезия това, че вече не лъжат.
Никога досега нито едно умно нещо, казано от Левин, не бе му доставяло такова удоволствие, както това. Изведнъж лицето на Ана цяло светна, когато тя неочаквано оцени тая мисъл. Тя се засмя.