Шогун

Вървеше рамо до рамо с Анджин-сан, което беше нейна привилегия, а не на няколко крачки зад него, както бяха задължени да вървят съпруги, наложници, дъщери и прислужници. За миг той я прегърна през рамо и на нея и стана неприятно, защото не се намираха насаме в стаята. И изведнъж я обзе кошмарното предчувствие, че ще я целуне пред всички — Марико бе споменала за този варварски обичай — на раздяла пред портата. О, Буда, не допускай подобно нещо, молеше тя, почти изгубила съзнание от уплаха.

Мечовете му бяха в приемната. Обичаят изискваше те да се охраняват извън стаята за удоволствия, за да се избягнат кръвопролитни скандали между клиенти и да не би някоя от дамите да сложи край на живота си. Защото не всички дами в Света на върбите бяха щастливи или имаха късмет.

Блакторн затъкна мечовете си в пояса на кимоното.

Кику му се поклони на верандата, където той си обу сандалите, а Гьоко и останалите също се появиха, за да му се поклонят като на почетен гост. От другата страна на пътната врата бяха селският площад и морето. На площада се мотаеха голям брой самураи, включително и Бунтаро. Кику не видя Оми, но знаеше, че е някъде там и зорко следи всичко с поглед.

Анджин-сан изглеждаше огромен като планина, а тя до него като изящна статуетка. Прекосиха двора. И двамата съзряха Оми в един и същи миг. Бе застанал до портата.

Блакторн се спря.

— Добро утро, Оми-сан — каза като на приятел се поклони като на приятел, без да подозира, че Оми и Кику бяха повече от приятели. Пък и откъде да знае. Никой не му беше казал, мислеше тя. Защо да му казват? И какво значение има това?

— Добро утро, Анджин-сан. — Гласът на Оми беше също дружелюбен, но от погледа и не се изплъзна фактът, че той се поклони само колкото изискваше учтивостта. После черните му очи се обърнаха към нея и тя му се поклони с грейнала усмивка.

— Добро утро, Оми-сан. Голяма чест е за този дом.

— Благодаря, Кику-сан. Благодаря.

Тя почувствува изпитателния му поглед върху себе си, но се направи, че не го забелязва, и очите й, както беше редно, нито за миг не се откъснаха от земята. Гьоко, прислужниците и свободните куртизанки наблюдаваха от верандата.

— Аз отивам крепост — каза Блакторн. — Всичко добре?

— Да, Торанага-сама изпрати да ви повикам.

— Да.

Кику вдигна очи. Оми не откъсваше поглед от нея. Тя му дари най-приятната си усмивка и погледна Анджин-сан. Той напрегнато наблюдаваше Оми, но щом усети, че тя го гледа, веднага се обърна и се усмихна.

— Много съжалявам, Кику-сан, Оми-сан, трябва отивам сега.

Поклони се на Оми. Оми отвърна на поклона му. Излезе през портата. Тя го последва, затаила дъх. Всякакво движение замря на площада. В настъпилата тишина тя го видя да се обръща към нея и в един страшен миг и се стори, че ще я прегърне. Но за огромно нейно облекчение той само спря и закача, като всеки цивилизован човек.