Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Забеляза многобройни гондоли, които се движеха, излизайки и влизайки в Големия канал. Забеляза между тях даже и тази на един от управителите.
Трябваше още да чака до залязването на слънцето.
Най-сетне златната звезда се наклони леко над водата. Вечерният вятър пропъди разхождащите се. Часът бе настъпил.
Марино се приготви да напусне избата, когато внезапно забеляза един силует да изпъква в далечината.
Кой може да броди из тази част на острова, където бе пусто.
Марино издигна предпазливо глава изпод полуизгорелите греди.
Силуетът се приближи. Нямаше съмнение, мистериозният човек идеше към развалините.
Марино помисли, че идващият е Горо, но после по вървежа и ръста позна, че не е той.
— Хей, Пиетро, ти ли си? — произнесе човекът с гръмоподобен глас.
Марино позна гласа на Себастиано.
— Това е съучастникът му! — прошепна Марино. — И той може да повери душата си на Бога.
И обръщайки се към човека, Маринели извика също с твърд глас.
— Да, аз съм.
При звука на този глас, когото веднага позна, че не е съучастникът му, Себастиано изрази недоверие. Той остана за момент на мястото си, като че ли обмисляше някакъв план.
После запита отново, с надежда да разпознае странния глас:
— Защо си подаваш само главата? От какво се страхуваш?
Марино се изкачи още няколко стъпала и се приготви да излезе.
— Защото те очаквам с нетърпение — отговори…
Себастиано се увери тогава, че този, който говореше, не бе Пиетро. Когато го видя да излиза от отвора и да се отправи към него, обхвана го страх и побягна към брега, към гондолата си…
Марино се впусна да тича след него.
— Спри, негоднико! — викна той. — Забравяш ли, че животът ми е в ръцете ти?
— Това е Маринели! — произнесе нещастникът и забяга по-бързо.
Мокрият пясък заглушаваше стъпките на преследвания и на преследвача.
В момента, когато полицаят достигна брега и се качи на лодката, се обърна: Марино бе само на десет крачки от него.
Но той смяташе, че е в безопасност. Вече бе отвързал връвта, която задържаше лодката за брега и се готвеше да избяга, когато Марино, пъргав като сърна, заплава във водата и скочи в гондолата.
Себастиано се отдръпна ужасен. Той бе взел греблата, за да гребе, но страхът парализира движенията му. Напразно си бе въобразявал, че няколко метра вода между него и Марино представляваха непреодолимо препятствие. Неговото колебание бе кратко. Той се приготви за защитата и размаха едно от греблата, които бяха обковани с желязо, над главата на противника си.
Но Маринели избягна ловко страшния удар.
— Ти винаги си бил съучастник на Пиетро — извика той. — Твоят последен час е дошъл, бандит! Умри.
С тези думи, той го удари. След кратка борба, Себастиано падна с главата надолу през борда на лодката и потъна във водата.
Но храбрият негър бе чужд на всякаква егоистична мисъл. Той бе спасил веднъж своята храбра покровителка, носейки я на гръб; за втори път я спаси по същия начин.
В момента, когато Пиетро и Себастиано влязоха в избата, Горо и старата просякиня, седнала на раменете му, напуснаха убежището си през втория изход.
Всичко бе спокойно наоколо. Бегълците се отдалечиха толкова бързо, колкото силите им позволяваха.
Внезапно една идея блесна в ума на Горо. Тя бе така забавна, че започна да се смее. Той си спомни, че двамата полицаи бяха оставили гондолата си до брега и че можеше да използват тяхната небрежност, за да избяга при един свой приятел, който живееше в пустата част на лагуните. Негърът бързо взе решение.
Двамата бегълци се качиха в лодката. Горо я отвърза и те заплаваха щастливи, доволни, че така лесно са се отървали и са изиграли неприятеля си.
Старата жена не преставаше да хвали храбростта на Горо. Тя бе обзета от луда радост, мислейки за разочарованието на полицаите.
Негърът също не можеше да сдържи смеха си.
Той уведоми нещастната си спътница къде я водеше.
— Това е старият Джеронимо — й каза той. — Луала го познава добре!
— Да, синко — отвърна тя, — но си мисля за Лозика, голямата бъбрица, която вече бе говорила толкова за мене.
— Охо! Тя вече не бъбри — отговори той. — Тя умря миналата есен.
— Как, старата Лозика ли? — каза Луала учудена.
— Да, тя, старата бъбрица — отвърна Горо. — Сега старият Джеронимо е сам и къщата му е сигурно убежище…
Просякинята не отговори. Тя мислеше за двамата полицаи, които, след като претърсеха всички ъгли на избата, щяха да се завърнат към своята гондола.
— Ако знаеш, Горо — каза тя, — как съм щастлива, че ги изиграхме…
После тя се прекъсна за момент и подзе.