Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— А в страничния коридор? — забеляза Себастиано. — Там трябва да потърсим сега!
— Свети ми! — заповяда Пиетро. Трябва да претърсим тази галерия. Този път ние ги държим: те са хванати като в капан!
После той извика със силен глас:
— Хей! Негодници! Елате! Излезте от вашето скривалище! Вие не можете да избягате, излезте!
Никой не отговори на вика на Пиетро.
— Те отказват — каза Себастиано! — Да напреднем и да ги измъкнем насила!
Забелязаха тогава второ легло от водорасли. Очевидно бегълците бяха двама.
— Виждаш ли нещо? — попита този, който носеше факлата, другаря си.
— Не, не виждам още нищо. Освети тия бъчви. Кой знае? Може би са зад тях!
Двамата полицаи бяха достигнали до вътрешността на коридора и още не намираха нищо.
— Всичко това не ми е ясно — каза Себастиано, навъсвайки вежди, с обезпокоен вид. Да се завърнем в голямата стая. Може би не сме разгледали всичко…
Но внезапно Себастиано произнесе едно страшно проклятие и повлече Пиетро към вътрешността на коридора.
— Дявол да го вземе — извика той, насочвайки светлината към тавана. — Негодниците са избягали!
Казвайки това, той посочи на другаря си една втора дупка издълбана в тавана на края на коридора.
— Избягали са, избягали са — повтаряше Себастиано.
— Не, трябва да ги проследим! Бегълците не трябва да са далеч — извика Пиетро, смаян от неочакваната новина.
Бе забравил, че бегълците имат значителна преднина.
Те решиха да излязат; единият през първия отвор, другият — през втория.
Зората бе започнала вече да разпръсква воала на нощта.
Пиетро взе факлата в ръце и започна отново да преглежда избата, ъгъл по ъгъл. Не вярваше още, че са измамени. Диреше с неуморимост, като че ли беглецът се бе скрил в дупката на някой плъх или на червей.
През това време Себастиано се бе изкачил на върха на стъпалата и започна да наблюдава.
Денят настъпваше. Скоро започна да се различава ясно околността.
— Не виждаш ли нещо? — попита Пиетро, угасвайки факлата и изкачвайки се на свой ред на върха на стъпалата.
— Нищо — отговори Себастиано. — Всичко е пусто наоколо. Уверявам те, че тук е имало само един човек и той е избягал!
— Но как ще обясниш присъствието на двете легла от водорасли.
— Едното бе още топло, докато другото бе съвсем студено — забеляза Себастиано. — Впрочем, видях следите от два човешки крака… Погледни!
— Е добре, да проследим тия следи, да проследим беглеца! — каза Пиетро, изследвайки на свой ред отпечатъците, които му показа неговият другар. Ти имаш право, той е сам. Изглежда, че се е отправил към брега… точно към мястото, където ние спряхме.
При тия думи Себастиано, който бе напреднал на известно разстояние между гредите, застана изведнъж неподвижен, от това, което видя и произнесе едно ужасно проклятие.
— Какво има? — го запита Пиетро.
— Погледни долу, погледни! — извика той жестикулирайки. — Вече се е съмнало. Забелязваш ли нашата гондола? Аз не я виждам вече.
Пиетро побледня и се залюля, неспособен да превъзмогне вълнението, което го бе обладало.
— Нашата гондола не е вече там! — каза той разгневен.
— Ах, негодниците! Те са ни изиграли, тръгнали са с нашата гондола и са ни оставили тук безпомощни… Това е бил Марино или негърът му — добави той ниско след минутно мълчание.
Себастиано се обади.
— Водата не оставя следи. Как ще го последваме отново?
— Шт! Себастиано, имам една идея. Сигурен съм, че птичето ще се върне в гнездото си.
След един час Марино натовари на лодката си трупа, като му превърза тежки камъни на ръцете и краката и го потопи във водата.
После се завърна в страшната изба, чиито плочи бяха още мокри от кръв, за да вземе някакво решение.
Той предполагаше, че Горо и старата Луала бяха попаднали в ръцете на Пиетро, който бе убил двамата. Обаче, не можеше да разбере внезапното им изчезване. Никъде не се забелязваха техните следи.
Той бе дошъл да говори с Горо. Неговите приятели очакваха заповедите му в Брандоло. Какво да прави? Бе принуден да се завърне при своите, без да изпълни мисията си.
Реши да тръгне и да се запъти към лодката си, която бе скрита недалече, сред един шипков храсталак.
Но щом стигна върха на стъпалата, констатира, че вече се бе разсъмнало.
Не можеше да тръгне сам по морето, освен при настъпването на нощта. Освен това, карнавалът още не бе започнал и никой нямаше право да се дегизира. Реши да остане до вечерта във влажната изба.
Нетърпелив, той се изкачваше от време на време до дупката да види дали слънцето е почнало да залязва…