Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Кралски чертог!

Още гласове подеха вика му и стрелата от мъжки тела се понесе устремно — протяжен писък на стомана и коприна, на копита и стоманени остриета, целунати от огън.

Сир Мандън сниши върха на пиката си в последния възможен момент, флагът на Джофри се заби в гърдите на един мъж в обкован с желязо кожен елек и го надигна над земята преди дръжката да се прекърши. Пред Тирион имаше някакъв рицар, на чието връхно палто над бронята се виждаше лисица, надничаща от венец цветя. „Флорент — беше първата му мисъл, а секунда по-късно в главата му изкънтя: — но гологлав.“ Посече го в лицето с цялата тежест на брадвата. Рамото му изтръпна от сблъсъка. „Шага ще се пръсне от смях“ — помисли си и продължи напред.

Едно копие удари в щита му. Под препускаше до него и сечеше всеки, покрай когото минеха. Тирион смътно дочу окуражителните възгласи на мъжете по стените. Блъскащият по вратата овен се срути в калта и хората, които го носеха, се разбягаха. Тирион прегази един стрелец, посече един копиеносец, избегна замаха на един воин с увенчан с риба меч шлем. Сир Мандън профуча край него като самата смърт в снежнобялата си коприна. Мечът му сечеше ръце, цепеше глави и трошеше щитове като небесен гръм… макар че малцина от противниците бяха успели да прехвърлят реката с непострадали щитове.

Враговете им бягаха. Тирион се огледа, но от Подрик Пейн нямаше и помен. Една стрела забърса шлема му, пропускайки на два пръста очния процеп. Страхът, който го жегна, едва не го свали от седлото. „Ако ще стоя тук като пън, по-добре да си изрисувам мишена на гърдите.“

Отново пришпори коня си, заобикаляйки просналите се на пътя му тела. Руслото на Черна вода гъмжеше от корпусите на горящите галери. Петна от адски огън все още се носеха над водата, бълвайки яростно зелени валма на двадесет стъпки високо във въздуха. Бяха прогонили мъжете с овена, но сега се водеше битка по целия речен фронт. Хората на сир Бейлон Суан, най-вероятно, или на Лансел, се мъчеха да изтласкат враговете към водата.

— Продължаваме към Калната порта — заповяда той.

— Калната порта! — изрева сир Мандън. И клинът се понесе отново.

— Кралски чертог! — крещяха мъжете зад него, и: — Дребосъка! Дребосъка!

„Кой ли пък ги е научил на това?“ — зачуди се той. Чуваше приглушени писъци и алчния пукот на пламъците, воя на бойни рогове и бронзовия кънтеж на тръбите. Огънят бушуваше навсякъде. „Богове милостиви, нищо чудно, че Хрътката се уплаши. От пламъците се е уплашил…“

Над Черна вода се разнесе разкъсващ тъпанчетата трясък — един камък с големината на кон се стовари право върху една от галерите. „Наша или тяхна?“ Зад облаците пушек не можеше да се види. Клинът му се беше разпаднал, вече всеки беше повел личната си битка.