Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Полъхът на ветреца през прозореца с метална рамка, хладен в ранната вечер, изведнъж стана студен. Станах да го затворя, а после налях чаша вода от глинената кана на нощното шкафче. Кадер я пое, прошепна молитва и я изпи. След това ми подаде чашата. Отново я напълних и седнах на табуретката. Не казах нищо — боях се, че ако задам неправилен въпрос или направя неуместна забележка, той ще спре да говори и ще излезе. Беше спокоен, изглеждаше напълно отпуснат, но яркото, засмяното сияние в очите му липсваше. Бе тревожно нехарактерно за него да споделя толкова много за собствения си живот. Беше ми говорил дълги часове за Корана, за живота на Мохамед или за научната и рационалната основа на моралната си философия, но не си спомнях да е разказвал нито на мен, нито на някого другиго толкова много за себе си. В проточилото се мълчание гледах изпитото лукаво лице и се стараех дори да не дишам много шумно, за да не го обезпокоя.
И двамата бяхме облечени в типична афганска носия — дълга свободна риза и широки над коляното панталони. Дрехите му бяха в светло, избеляло зелено, а моите — белезникавосини. Бяхме обути с кожени сандали вместо домашни чехли. Въпреки че бях по-тежък и с по-голям гръден кош, бяхме горе-долу еднакви на ръст и еднакво широки в раменете. Късите му коса и брада бяха сребристобели, а моята къса коса — руса чак до бяло. Кожата ми беше загоряла и придобила оттенък, подобен на неговия естествен тен с цвета на бадемова черупка. Ако не беше небето в синьо-сивите ми очи и златоносните наноси в неговите, можеше да минем за баща и син.
— Как стигна от Кандахар до Бомбайската мафия? — попитах го най-сетне, когато вече се опасявах да не би проточилото се мълчание, а не въпросите ми да го накара да си отиде.
Той се обърна към мен. Усмивката му беше лъчезарна — нова, нежна, непресторена усмивка, каквато никога досега не бе раздвижвала лицето му по време на нашите разговори.
— Когато избягах от дома си в Кандахар, се запътих през Пакистан и Индия към Бомбай. Като милиони други се надявах да ми провърви в града на героите от индийските филми. Първоначално живеех в бордей — подобен на този, който сега е моя собственост, до Световния търговски център. Учех се да говоря хинди. След време забелязах, че човек може да изкара пари, като купува билети за популярни филми в кината и ги продава по-скъпо, когато киното сложи табелата „Билети няма“. Реших да използвам малкото ми спестени пари, за да купя билети, за най-популярния индийски филм в Бомбай. После застанах пред киното и когато поставиха табелите „Билети няма“, ги продадох на печалба.
— Дребна спекула — казах. — Ние му казваме „спекула с билети“. Това е голям бизнес на черно с билети за най-популярните футболни мачове в родината ми.
— Да. През първата седмица работа изкарах отлична печалба и вече бях започнал да си мечтая как ще се преместя в хубав апартамент и ще се контя с най-красивите дрехи, може би дори ще си купя кола. И после, една вечер, докато стоях с билетите пред киното, двама грамадни мъже дойдоха, показаха ми оръжията си — имаха меч и сатър — и настояха да тръгна с тях.
— Местните гунди — засмях се.
— Гунди — повтори той и също се засмя. За тези от нас, които го познавахме като господаря Абдел Кадер Хан — дона, владетеля на престъпното царство в Бомбай — беше ужасно смешно да си го представим като засрамено осемнайсетгодишно хлапе, подкарано от двама улични бандюги.
— Те ме заведоха при Чота Гулаб, Малката роза. Така го бяха кръстили заради белега от куршум на лицето му. Куршумът пронизал бузата, избил повечето зъби и оставил белег, сбръчкан като роза. Той беше босът на целия район по онова време и преди да ме пребие до смърт за назидание на останалите, искаше да види наглия тип, нахлул в територията му.
Беше разярен. „Какво правиш ти, продаваш билети в моя район?!“ — попита ме на смесица от хинди и английски. Говореше лошо английски, но искаше да ме уплаши, все едно е съдия на процес. — „Знаеш ли колко хора са умрели, колко се наложи да избия, колко добри мъже загубих, за да завладея черния пазар на билетите във всички кина на тоя район?“ Бях ужасен, признавам, и си мислех, че ми остават само няколко минути живот. Затова захвърлих всякаква предпазливост и му отговорих дръзко: „Сега ще трябва да премахнете още един нахалник. Гулабджи — отвърнах му на английски, далеч превъзхождащ неговия, — защото аз нямам друг източник на доходи, нямам семейство и нямам какво да губя. Освен, разбира се, ако имате някоя прилична работа за един верен и находчив младеж.“