Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Сега вече не могат да ни пипнат — успокои ги Рос. Поведе хората си още по-навътре в гората. По необходимост ходеха в пъртината.
След гората се простираха замръзнали ниви, които през лятото пращяха от изобилен урожай. Повечето бяха собственост на няколко земевладелци, независимо от поземлените реформи на шаха. След тях започваха първите предградия-бордеи на Табриз. Виждаха се минаретата на Синята джамия и димът от много пожари, разнасян от вятъра.
— Азадех, можем ли да заобиколим града?
— Да — обаче е много път.
Мъжете усетиха умората в гласа й. Досега тя вървеше, без да се оплаква, ходеше бързо, но все пак ги бавеше. Върху униформите си двамата бяха облекли дрехи на номади. Очуканите им обувки също бяха добро прикритие. Оръжията им също. И нейният чадор. Той я изгледа — още не можеше да свикне със загрозяването, което тази дреха й причиняваше. Тя усети погледа му и се опита да се усмихне. Разбираше го. И за чадора, и за това, че му е в тежест.
— Я да минем през града — предложи тя. — Ще се придържаме към страничните улици. Имам… малко пари и ще си купим нещо за ядене. Джони, ти ще се правиш на кавказец, да кажем от Астара, а аз ще се представям за твоя съпруга. Гуенг, ще говориш на непалски или друг чужд език, ще се държиш грубо и арогантно като турчин от севера, ще успееш да минеш за такъв, те произлизат от монголците, както и много иранци. А може да успея да купя зелени шалове и да се маскирате като членове на Зелените ленти… Това е, което мога да направя.
— Много добре, Азадех. Но най-добре е да не се движим всички заедно. Гуенг, ти върви след нас.
— По улиците на Иран съпругите вървят след съпрузите си — обясни Азадех. — Аз ще бъда на една крачка след теб, Джони.
— Планът е добър, мемсахиб — съгласи се Гуенг. — Много е добър. Вие ще ни водите.
Тя му се усмихна в знак на благодарност. Скоро навлязоха из пазарите, улиците и бордеите. Един човек се блъсна в Гуенг и той, без да се колебае, го удари с юмрук в главата, просна го в безсъзнание в канавката и го наруга високо на непалски. Тълпата за миг утихна, след това отново започна да шуми; тези, които бяха наблизо, отминаваха с наведени очи, а някои тайно правеха заклинания против лошите очи на всички, които идват от север, потомците на ордите, които не се кланят само на един бог.
Азадех донесе храна от уличните павилиони — току-що опечен хляб, агнешки кебап от скара с дървени въглища, фасул и зеленчуков хорищ, приготвен с много ориз. Седнаха на грубите пейки, нахраниха се и продължиха. Никой не им обръщаше внимание. Понякога някой се опитваше да продаде нещо на Рос, но Азадех се намесваше и много сполучливо го бранеше на местния турски диалект. Когато мюезините призоваха за следобедната молитва, тя се спря. Не знаеше какво да направи. Около нея мъже и жени търсеха парче плат, картон или вестник, на които да коленичат, за да се молят. Рос се поколеба, после видя умоляващия й поглед и също се направи, че се моли. На цялата улица останаха само четирима-петима прави, между които и Гуенг, облегнал се на една стена. Никой не ги закачаше. Табризците бяха от много националности и различни религии.
Продължиха на югоизток и навлязоха в предградията, пълни с боклуци и бездомни кучета. Единствената канализация бяха откритите канавки от двете страни. По пътя имаше изпражнения от мулета и магарета, замръзнали на бабуни. Присъединиха се към другите хора — едни водеха натоварени магарета, други се бяха привели под собствения си багаж. Тук-там някои ходеха по голяма нужда, като се избърсваха с шепа сняг с лявата ръка — и хайде пак на път: огромно многоезичие от хора, селяни и граждани, обединени от немотията и гордостта си.
Азадех едва издържаше напрежението при прекосяването на града. Страхуваше се да не сбърка нещо, да не ги засекат, беше се побъркала от тревоги за Ерики и се безпокоеше как ще се доберат до базата. А след това? „Иншаллах — повтаряше си тя. — Аллах ще закриля и мен, и него, и Джони.“
Наближиха пресечката на селския път с главното шосе за Техеран и видяха, че при импровизирана бариера са застанали хора от Зелените ленти и други въоръжени мъже. Надничаха в превозните средства и оглеждаха преминаващите. Нямаше начин да ги избегнат.