Черният списък
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0016-
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Черният списък». Краткое содержание книги:
— Разбира се, Дима, няма проблем. Не се тревожете, Ира ще отиде на плаж, а ние с Лиля ще поседим в градината. Между другото, Лиля, когато се приберем, напомни ми, ако обичаш, да заредя акумулатора, инак утре вместо в градината, ще трябва да останем в стаята с включен в мрежата компютър.
— Добре, лельо Таня.
Да, моето дете не страда от многословие. Понякога се замислям какво ли става в къдрокосата й главица, когато се умълчи? Какви ли мисли се раждат там? Какви ли въпроси, които няма на кого да зададе, защото родителите й вечно ги няма? Какво впечатление й правят прочетените книги? Какво разбира, когато слуша разговорите на възрастните?
Пред нашата портичка стоеше Ирочка с някакъв брадат белокос тип със скъпи очила. По физиономията й личеше, че вечерта й не е минала напразно: най-сетне си е намерила обект за курортен флирт. Е, слава богу.
На сутринта дадох на Лиля да закуси, предадох я в ръцете на Татяна и тръгнах да търся Николай Фьодорович със странното фамилно име Вернигора. Именно за него Олга Доренко била донесла от Москва малка пратка от някакви далечни негови роднини.
Ако съдех по адреса, Николай Фьодорович не живееше далеч и аз наистина стигнах до къщата му за двайсетина минути. Къщичката беше кукленски красива и добре поддържана, боядисана в бяло и червено — веднага си личеше, че стопанинът й е работлив и сръчен човек.
Влязох през портичката, качих се по външното стълбище и натиснах дръжката на вратата. Заключено. Обиколих къщата, като надничах през прозорците, но не намерих стопанина. Нямах успех и в търсенето на Николай Фьодорович в градината. Реших да чакам. В края на краищата един възрастен човек не можеше да е отишъл далеч, пък и още бе ранно утро. Най-много да е отишъл на пазар и ще се върне след не повече от час.
Седнах до масата под навеса, който бе абсолютно същият като в двора на нашата къща на „Първомайска“, с удоволствие запалих цигара и заразглеждах дърветата наоколо. Така минаха около четирийсет минути.
— Младежо — чух женски глас откъм улицата, — да не би случайно да сте Юрий?
— Не, не съм Юрий — отвърнах.
Интересно — кой ли е този Юрий? Синът му? Тогава защо съседката не го познава по физиономия? За пръв път е пристигнал от друг град?
— Не сте ли мъжът на Леночка? — продължи разпита си любопитната съседка.
— Не, не съм мъжът на Леночка. Просто чакам Николай Фьодорович. По работа.
Жената се приближи и се спря, като се облегна на оградата.
— Ама не знаете ли? — попита тя с някак променен глас и на мен веднага ми стана чоглаво. Види се, моят хлапак с крилцата вече беше посегнал с пухкавите си ръчички към барабана и измъкваше късметче, а на него бе написана една дума, която никак не обичам.
— Какво трябва да знам?
— Николай Фьодорович почина.
— Кога?!
— Вчера. Още снощи бихме телеграма до Мурманск, там живее дъщеря му — Леночка, омъжена е за подводничар. Та си помислих, че те вече са долетели. Ами вие кой сте?
— Аз ли… никой. Отбих се да го питам нещо, но явно не е било писано. А вие наблизо ли живеете?
— През две къщи.
— Добре ли познавахте Николай Фьодорович?
— Как да ви кажа… — Жената сви рамене. — По съседски се отбивахме… за сол или пипер… и изобщо… Николай Фьодорович си живееше добре и сам, не търсеше компания. Все беше зает с нещо. И с домакинството сам се оправяше — отдавна беше вдовец.
— И от какво почина? — попитах.
— Че от какво умират старите хора? От старост. Лекарят каза, че сърцето му спряло. Беше надхвърлил седемдесет — не е за чудене.
— А кога ще е погребението?
— Чакаме да дойдат дъщеря му и мъжът й. Откараха Николай Фьодорович в моргата, тъй че щом децата му дойдат, веднага ще го погребат. Ау, младежо, вие много ли бързате?
— Не, закъде да бързам, на почивка съм.
— Вижте, искам да ви помоля нещо. Трябва да изтичам до поликлиниката, за едни процедури, та бихте ли поседели тук да почакате — може да пристигнат Леночка и Юрий? Инак аз през десетина минути поглеждам през прозореца, за да не ги пропусна. Защото те дори нямат ключове от къщата, ще дойдат уморени, с багаж и ще се чудят какво да правят. Разбира се, още вчера написах бележка, че ключовете са у нас, на номер 16, и я забодох на портичката, но гледам — бележката май вече я няма. — Тя примижа късогледо и затърси около мястото, където според нея трябваше да бъде бележката. Но аз вече бях влязъл през вратата и със сигурност знаех, че там няма никаква бележка. — Какви хора бе, ха кажете на какво прилича това! — завайка се жената. — На кого беше потрябвала тази бележка? Ама не, откъснали са я ей така, да направят беля на някого. Е, ще поседите ли тук? Ако пристигнат — ключовете са вкъщи, номер 16, синът ми ще ви ги даде.