![Драконът на Арканите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/6/drakont-na-arkanite-bg-download.jpg)
Драконът на Арканите [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-010-4
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите [bg]». Краткое содержание книги:
Скръстила ръце, присвила единия си крак, Анес се беше облегнала на стената на гробището. Беше облечена като ездачка с рапира през кръста — ботуши, панталони до коленете, корсет от кървавочервена кожа над бяла риза. Това привличаше вниманието на минувачите, но тя не им обръщаше внимание. Гологлава, с развети черни коси, гледаше него, Балардийо, и никого другиго.
— Моля? — измрънка той.
— Не можа да се сдържиш и ме проследи — рече и се приближи към него.
Старият войник, който беше ужасно почервенял от жегата, отстъпи назад.
— Кой това? Аз ли? — опита се да протестира той.
— Какво? Отричаш ли?… Отричаш ли, че в този момент се намираш тук?
Той се поколеба.
— Не отричам очевидното, отричам да съм имал подобно намерение. Не съм те следил. Отивах на същото място, накъдето се беше запътила ти, това е всичко.
— Това е всичко — весело изчурулика баронеса Дьо Водрьой. — А какво търсеше зад гробницата?
— Аз… Аз пикаех.
— В гробище?
— Точно там никой не се обижда.
Тя го погледна. Зачака. Капка пот блестеше върху горната ѝ устна и една къдрица се беше залепила за челото ѝ.
— Добре де, признавам си! — възкликна Балардийо и разпери ръце. — Следях те!… Хубава работа! Нима ще ми се сърдиш за това, че се безпокоя?
— Безпокоиш ли се? — учуди се Анес. — За какво?
Той огледа подозрително околността и невинните минувачи, след това се наведе към ухото на Анес и прошепна:
— Вие всички като че ли сте решили — и ти на първо място, — че настоятелката Дьо Восамбр е приела поражението си безропотно. Аз пък казвам, че въобще не се е отказала да ти скрои мръсен номер… Ergo, аз бдя.
— Ergo ли?
— Ergo означава „следователно“…
— Зная какво означава — нежно отвърна Анес. — Но не ми беше известно, че говориш латински… Хайде, старо магаре, ти победи. Бди над мен колкото си щеш.
— Ти даже няма да ме забелязваш, хлапе.
— Ако се случи, ще е за първи път.
Поклащайки глава, развеселена и изпълнена с недоверие, Анес се обърна към входа на гробището и докато погледът ѝ се рееше към гроба на Алмадес, макар да не можеше да го види оттук, усмивката ѝ бавно изчезна. На свой ред Балардийо стана сериозен.
— Значи дракон извърши това, нали? — запита след малко младата жена.
— Да.
— Но откога драконите се избиват помежду си?
В странноприемницата на улица „Желязното гърне“, където беше станал редовен клиент, Лепра обядваше сам. Начумерен и кисел, той сега пиеше ракия и машинално подхвърляше зарове, без да престава да гледа към вратата. Очакваше Атос, който трябваше да дойде при него след края на работния си ден. После се готвеха да отидат в Лувъра заедно, откъдето кралските мускетари щяха да ескортират Негово Величество до двореца му в Сен Жермен.
Преди няколко дни Атос посъветва Лепра да се въоръжи с търпение срещу студения, дори леко враждебен прием, който мускетарите му засвидетелстваха, когато се завърна сред тях. Според Атос повечето не му се сърдеха, че толкова често е свалял и обличал отново мантията. Трябваше да докаже верността си. Ако избягваше скандалите и въоръжените схватки, с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Налагаше се да се откаже от прекалено големите си претенции.
Атос имаше право за най-важните неща. Междувременно Лепра си даваше ясна сметка, че начинът, по който всички го гледат, се беше променил, откакто разбраха за рансата. Тази болест измъчваше душата и плътта. В крайна сметка понякога, след десетилетия, тя бавно, но необратимо превръщаше страдащия в гротесково и всяващо ужас създание, чието деформирано тяло и изтерзано съзнание се гърчеха около последната и упорита жажда за човечност. Един от първите симптоми беше, че някои от близките, щом научаваха за болестта, започваха да виждат в болния чудовище, макар все още да не беше такова, и от този момент нататък го възприемаха през призмата на презряното обезчовечаване. От този момент той преставаше да бъде самият себе си и се превръщаше в поразен от ранса клетник.
Поразен от ранса клетник…
Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой знаеше, че е болен от ранса вече от няколко години. Но никога не беше мислил за себе си като за поразен от ранса клетник, тъй като държеше в тайна страданието си. Сега вече всеки ден погледите на околните му напомняха за състоянието му и се отвръщаха от него. Освен погледите имаше и разговори, които секваха, когато той се появеше наблизо. Също и изпълнени с неудобство жестове, съжаление, повече или по-малко дискретни прояви на враждебност в негово присъствие.