Дъщерята на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9549420418
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дъщерята на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
— Иска да изтъкне, че е незаконен син на баща ми — обясни ми Нико. — Тоест, че е роден извън брак.
— Мама никога не се е женила. Това не значи, че аз съм незаконно дете!
— Това има значение най-вече при благородническите династии — каза учителят Маунус. — Докато има законен наследник, незаконнороденият няма права.
— Това е глупаво!
— Може би да. Но такъв е законът. — Той сложи ръка на рамото ми. — Аз не бих се замислял особено над това със законните и незаконните деца, ако бях на твое място. Никой не може да ти отнеме онова, което си наследила от майка си, нали?
Несъзнателно стиснах медальона си, сякаш се боях, че някой може да го откъсне. Осъзнах, че нещо в мен неусетно се бе променило. Вече не бях момичето от конюшнята, което няколко дни по-рано искаше само да се отърве от проклетата дарба. Сега вече не бях толкова убедена, че щях да се откажа от нея, ако можех.
— Това е смехотворно — каза Нико рязко. — Как може да твърди, че е мой брат!
Учителят Маунус успя да издърпа обявлението от ръцете на Нико, точно когато то щеше да полети към камината.
— Защото е истина.
Нико онемя за миг.
— Дракан ми е братовчед — рече той ядосано.
— Не, той ти е полубрат.
— Да, но чичо…
— Баща ти обичаше да кани дама Лизеа в спалнята си, но не искаше да се ожени за нея. Не смееше да даде тази власт в ръцете на рода й. И затова тя трябваше да се задоволи с една набързо организирана сватба с чичо ти Езра — самият той полубрат на Ебнезер, незаконно дете и следователно лишен от правото да претендира за престола.
Сетих се за драконите — зестрата на дама Лизеа. Значи, това имаше предвид учителят Маунус, когато каза, че сватбата е била необикновена,
— Откъде знаеш? — Нико беше пребледнял от гняв и изумление.
— Защото аз я организирах.
— Да, но Дракан… Той… през цялото това време… — Нико започна да заеква.
— Тогава Лизеа се закле, че никога няма да му каже истината. Това беше част от уговорката. Изглежда, обаче е нарушила обещанието си.
Аз стоях и гледах обявлението: „Династията Рауенс остава без глава и законнороден наследник …“
— Значи затова — започнах аз бавно, — затова Биан е трябвало да умре.
— Да — отвърна ми учителят Маунус. — Точно затова обвиненията срещу Нико куцат. Ако се понапъна малко и дам воля на въображението си, мога да си представя, че Нико би могъл да побеснее до такава степен, че да се сбие с граф Ебнезер. Но Адела и Биан? На тях никога не би причинил зло. Виж, Дракан обаче… Ако Биан беше останал жив, ако Адела беше родила — тогава тези две деца щяха да стоят между него и престола. Но ако убиеш графа и двама от неговите наследници, а вината за това хвърлиш върху третия, тогава династията Рауенс пада, а Орденът на дракона може спокойно да се възкачи на негово място.
Нико целият трепереше.
— Така ли е станало? Мислиш ли, че е било така?
— Защо не? Някакво прахче във виното ти или пък малко драконова отрова — както си бил пиян, едва ли си усетил разликата. А пък на теб често ти се случва да си пиян. — В последните му думи имаше жлъч и горчивина, но Нико не им обърна внимание.
— Значи не съм го извършил аз — прошепна той. — Значи наистина не съм бил аз.
Той се затътри до спалнята, хвърли се на дюшека и закри устата си с одеялото, за да не го чуем как ридае от облекчение. С учителя Маунус се спогледахме за миг — това беше първият път, когато той ме погледна в очите — и решихме да го оставим на мира.
— Но… — започнах аз.
— Какво но?
— Той ме гледаше в очите. Гледаше майка ми в очите. Убил е трима души и се опита да обвини четвърти за престъпленията си — и въпреки всичко това ни гледаше в очите. Как го прави?
— Не знам — каза учителят Маунус. — Аз не бих могъл.
14.
Вдовицата
Нико държеше вдлъбнатото метално огледало, докато се оглеждах.
— Е? Какво мислиш? — попита той.
Не бях сигурна какво да отговоря. Макар че косата ми приличаше на конска опашка, все пак беше гъста и преди ми стигаше почти до кръста. Сега на главата ми нямаше косъм, по-дълъг от една педя. И понеже беше много твърда, стърчеше на всички страни, та аз приличах на…, даже не знам на какво приличах. Може би на трол? На някакво подземно същество? Само не и на момиче. Особено след като облякох една от вълнените ризи на учителя Маунус, която ми стигаше до коленете. Бяхме отрязали ръкавите, за да ми се виждат ръцете, а учителят ми беше заел и един кожен колан, с който поне малко да я пристегна. За щастие аз самата имах ленени кюлоти и не се наложи да използвам чужди. Маунус ми помогна да омотая парчета плат около краката си и да ги увия с кожена връв, така че ако човек не ме заглеждаше много-много, спокойно можех да мина за някое от момчетата, дето постоянно търчаха по задачи между селото и замъка — бедняци, които припечелваха по някой друг шилинг, като изхвърляха боклука или носеха дърва и вода на тези, които можеха да си платят за услугата.