Папагалът на Флобер [bg]

Очи в кафяво, очи в синьо. Има ли значение? Не става дума дали е важно, че авторът си противоречи. Питам се важно ли е какъв цвят са очите. Съчувствам на писателите, които трябва да споменават женските очи: изборът е толкова ограничен и на какъвто и цвят да се спреш, той неизменно буди банални асоциации. Очите й са сини: невинна и честна. Очите й са черни: страстна и предана. Очите й са зелени: необуздана и ревнива. Очите й са кафяви: сериозна и благоразумна. Очите й са виолетови: романът е от Реймънд Чандлър. Как можеш да избегнеш тези асоциации без куп уговорки относно характера на дамата? Очите й са помътнели; цветът на очите й се променяше от контактните лещи, които носеше; той никога не я поглеждаше в очите. И тъй, сами си избирайте. Очите на жена ми бяха синьозелени, което усложнява нещата. Та значи предполагам, че в мигове на откровеност писателят признава пред себе си безсмислието да описва очи. Той бавно си представя героинята, моделира я и чак тогава — вероятно това е последното нещо, което прави — пъхва чифт стъклени топчета в празните орбити. Очи ли? О, да, добре е да има очи, мисли си той и с отегчение благоволява да ги сложи на местата им.

По време на литературните си „проучвания“ Бувар и Пекюше загубват уважение към авторите, които изпадат в заблуждение и допускат грешки. Аз пък съм изненадан от нищожния брой грешки, които писателите правят. И тъй, епископът на Лиеж умира петнайсет години по-рано, отколкото трябва: това поврежда ли „Куентин Дъруърд“? Ето една дребна неточност, подаяние за критиците. Представям си романиста на ферибот, прекосяващ Ламанша — застанал на кърмата, хвърля залчета от сандвича си на кръжащите чайки.

Бях седнал доста назад и не можех да видя какъв цвят са очите на Инид Старки; помня само, че се беше облякла като моряк, имаше приведената походка на ръгбист, както и ужасяващо произношение. Но ще ви кажа и друго. Професорката по фреска литература в Оксфордския университет, почетен член на преподавателското тяло на Сомървил Колидж, „известна с проучванията си върху живота и творчеството на писатели като Бодлер, Рембо, Готие, Елиът и Жид“ (цитирам обложката на студията й; първо издание, разбира се), изследователката, посветила две обемисти книги и много години от живота си на автора на „Мадам Бовари“, е избрала за илюстрация на първия си том „Портрет на Гюстав Флобер от неизвестен художник“. Това е, което виждаме още преди да отворим книгата; ако щете, това е моментът, в който д-р Старки ни представя Флобер. Бедата е там, че портретът не е негов, а на приятеля му Луи Буйе, както ще ви каже и пазачката на лятната къща музей, пък и всеки в Кроасе. И така, какви изводи си правим, след като вече сме престанали да се подсмихваме?