Последният патриот
- Автор: Тор Брэд
- Серия: Скот Харват #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният патриот». Краткое содержание книги:
През следващите двадесет минути тримата се промъкваха през тълпата, като гледаха да не бият на очи. Петнадесет минути преди определения за срещата час Харват каза на Трейси и Никълс да го изчакат, докато се огледа наоколо. Но когато се върна, те бяха изчезнали. Нещо не беше наред.
Харват застана нащрек. Безброй въпроси изникнаха в съзнанието му. Пъхна ръка под сакото си и стисна дръжката на пистолета. Дали хората, които преследваха Никълс, се бяха добрали до тях? Или полицията е по петите им? Той ли е следващият?
Опита се да успокои дишането и биенето на сърцето си. Направи набързо още една обиколка, като се стараеше да изглежда спокоен. Откри ги след четиридесет и пет секунди. Бяха седнали на пейка зад един от щандовете. Никълс държеше чаша вода в лявата си ръка, а с дясната беше прегърнал Трейси през раменете.
— Какво става? — попита Харват. Откъсна поглед от Трейси и продължи да се оглежда.
— Нищо ми няма — отвърна тя.
— Не е добре — каза Никълс. — Призля й.
— Нищо ми няма — повтори Трейси.
Харват я погледна.
— Пак ли те боли главата?
— Трябва й лекар — каза Никълс.
— Не ми трябва лекар. Ще престанете ли и двамата?
Времето течеше.
— Можеш ли да станеш? — попита Харват.
— Дай ми една минута. Просто съм малко замаяна. Ще ми мине.
Но не разполагаха с минута. Харват трябваше да проведе един труден разговор по телефона.
Бръкна в джоба си, извади няколко евро и пъхна банкнотите в ръката на Никълс, преди Трейси да може да реагира.
— Отведи я на шлепа и стой при нея — нареди той. — Не използвайте телефона и компютъра, докато не се върна. Ясен ли съм?
Никълс кимна с глава.
— А ти какво ще правиш?
— Ще взема книгата — каза Харват, обърна се и изчезна в тълпата.
Глава 24
Не беше трудно да разпознае Рене Бертран, когато той се появи в уречения час. Беше странна птица дори за чудатия свят на букинистите.
Екстравагантният търговец, висок към метър и седемдесет, беше облечен контешки в бял копринен костюм с жилетка. Единственото по-тънко нещо от мършавото му тяло бяха тънките като нарисувани с молив мустачки над почти несъществуващата му горна устна. Косата му, разделена на път от лявата страна на главата, беше зализана назад с брилянтин. Чифт сиви очи играеха нервно насам-натам под двете прекалено оскубани вежди. В джоба на жилетката му имаше часовник със златна верижка. Краката му бяха обути в лъснати до блясък обувки в черно и бяло. От джобчето на сакото му се подаваше кърпичка в ярък цвят.
Около очите му имаше тъмни кръгове. Харват се запита дали единствената причина за параноята на Бертран беше притежанието на една от най-ценните книги в света или имаше и нещо друго.
Харват изчака колкото може по-дълго и накрая пристъпи към мъжа.
— Мосю Бертран?
— Да? — отвърна букинистът на английски със силен акцент.
Харват беше мислил как да действа. Никълс му беше обяснил, че Бертран е много предпазлив. Беше показал на професора само копия от първите няколко страници на „Дон Кихот“ с посвещението на Сервантес към херцога на Бехар — една фраза на латински, която гласеше: „След мрака очаквам светлината“ — и, разбира се, саморъчно написаната бележка от Томас Джеферсън.
Бертран положително не носеше книгата. Щеше да я държи на сигурно място, докато не договори цената и не си получи парите.
— Аз работя с професор Никълс — каза Харват.
— Той защо не е тук?
— Събира останалата част от парите.
Рене Бертран се усмихна. С времето зъбите му бяха пожълтели от цигарите и кафето.
— Много хубаво, но все още очаквам от него приемлива оферта.
Харват забеляза, че Бертран се поти.
— Добре ли сте, мосю?
Бертран продължи да се усмихва.
— Офертата, моля — каза той.
— Готови сме да добавим сто хиляди към конкурентното предложение.
— Евро? — попита Бертран.
— Естествено — отговори Харват. — Освен това съм упълномощен да ви дам това — каза той и потупа джоба на сакото си. — Десет хиляди евро в брой веднага, само за десет минути от времето ви.
— За какво са ви тези десет минути?
Сега беше ред на Харват да се усмихне.
— За да ви обясня защо трябва да сключите сделката и защо Университетът на Вирджиния е най-подходящото място за тази много специална книга.
Търговецът присви очи.
— И десетте хиляди остават за мен независимо от решението ми?
— Точно така — кимна Харват.
— Покажете ми парите.