Последният патриот
- Автор: Тор Брэд
- Серия: Скот Харват #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният патриот». Краткое содержание книги:
— Но Халифа го е открил?
Расмусен сви рамене.
— Така се предполага. Колегата, с когото е работил по другия проект, смятал, че е попаднал на истинска следа.
— Тогава, ако Халифа е мъртъв, той сигурно не е бил единствената мишена. Знаем ли името на колегата му? — попита Озбек.
— Не.
— Не са ли намерили някакви имейли? Не знаят ли поне изследователския институт, в който той или тя работи? Или нещо друго?
Расмусен поклати глава.
— Ломбарди казва, че всичко е било в лаптопа на Халифа.
— Който, предполагам, е бил при него в нощта на пожара.
— Според Ломбарди — да.
Озбек стана и започна да се разхожда напред-назад.
— Ами Джорджтаунският университет? Имал ли е Халифа компютър в кабинета си? Проверен ли е университетския му имейл акаунт? Жилището му? Телефонни записи?
Расмусен погледна колегата си.
— Без разрешение нямаме достъп до тези неща.
— Стив, чакай. Уалид, шефът на Нура Халифа, и шейх Омар са започнали да задават много въпроси за работата на чичо й, която според много от фанатизираните ислямисти застрашава религията им. В същото време знаем, че вероятно Омар е наел убиец, за да премахне някаква сериозна заплаха за исляма, а скоро след това чичото, както изглежда, загива в пожар. Не ти ли се струват съвпаденията прекалено много?
— Не вярвам в случайни съвпадения.
— Нито пък аз — отвърна Озбек.
— Това не променя факта, че ЦРУ няма право да провежда вътрешни операции.
— Ако това те притеснява…
— Не съм казал такова нещо.
— Добре. Колко време ти трябва, за да събереш сведенията, които ни трябват?
— Ако това включва и изпращането на екипи посред бял ден в Джорджтаунския университет и жилището на д-р Халифа — няколко часа.
— Имаш ги — каза Озбек, сетне извади едно листче с номера на мобилния телефон на Андрю Салям и го подаде на Расмусен. — Това ще ни даде време да започнем работа по план „Б“.
Глава 23
ПАРИЖ
Международният панаир на антикварните книги се провеждаше всяка година в Гран Пале — една от най-забележителните сгради в Париж. Този класически дворец, построен за Световното изложение през 1900 г., беше покрит с няколко впечатляващи купола от стъкло и стомана. Замислен като паметник за прослава на френското изкуство, той отдавна се бе превърнал в една от любимите галерии на Скот Харват. Въпреки че днес не беше толкова сигурен в това.
Гран Пале разполагаше с охрана, която беше сред най-добрите в света. В сутерена се намираше полицейски участък, чиято задача беше охраняването на експозициите и на самите изложители. Годишният форум на търговците на стари книги от цял свят привличаше огромни тълпи от хора. Тук се показваха хиляди редки експонати — ръкописи от тринадесети век, карти от първите морски пътешествия на викингите, манифеста на сюрреалистите и писмо, написано от Николо Макиавели във връзка с публикацията на книгата му „Принцът“. Това беше най-важното събитие на годината, както за професионалните библиофили, така и за любителите. И някъде в тази сграда беше човекът, който без да знае държеше ключа към елиминирането на най-голямата заплаха за западната цивилизация. Задачата на Харват беше да го открие.
На думи тя беше лесна, но практически трудно осъществима, защото букинистът, когото търсеха, Рене Бертран, беше „скитник“, независим търговец, който нямаше собствен щанд, а използваше изложбата за създаване на контакти и сключване на сделки. Единственото, с което разполагаха, беше часът и мястото, където Никълс трябваше да направи окончателната си оферта за екземпляра на „Дон Кихот“. Бертран беше уредил нещата така, както на него му беше угодно. Дори и с помощта на Никълс, шансът да бъде намерен този човек сред многолюдните тълпи беше минимален. Въпреки това тримата трябваше поне да опитат.
Стъклените тавани в Гран Пале създаваха у посетителите впечатлението, че се движат в най-голямата оранжерия на света. Облачното небе, което се виждаше през тях, беше в унисон с настроението на Харват. Всеки път, щом видеше полицай, той дискретно подкарваше Трейси и професора в друга посока. Трябваше да бъдат внимателни. Не се знаеше дали френската полиция вече не ги търси. Но не само това тежеше на Харват.
Преди да напуснат баржата, беше позволил на Никълс да провери баланса на банковата сметка, която президентът беше открил на негово име. В нея не бяха внасяни нови суми. Разполагаха с много малко пари, за да могат да се пазарят.
От първото издание на „Дон Кихот“, публикувано преди повече от четиристотин години, бяха останали само осемнадесет екземпляра. Така книгата, която се смяташе за първия „истински роман“ на света, струваше повече от собственото си тегло в злато в буквалния смисъл.