Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Защо си се загрижил толкова за Висшата си същност? Не ти ли е достатъчно забавно сега?
Пренебрегвайки опитите й да ме ободри, аз изпадах във все по-дълбока самокритичност. Защо си мечтаех да се докосна до Висшата си същност, щом дори на опашка не можех да стоя, без да се изнервя? Не можех да се владея и да карам с допустимата скорост или пък да се отпусна при задръстване. Нито пък успях да съхраня брака си.
Мама Чия ме извади от мрачната ми умисленост.
— Ти се съдиш твърде сурово, Дан Милман — виждам го по лицето ти. Смяташ, че имаш да решаваш сериозен проблем, но дали наистина е така?
През годините съм научила, че точно когато ти се струва, че животът ти става по-лош, в действителност ти може би се готвиш за скок. Когато си мислиш, че нямаш посока и си в застой, или дори се плъзгаш по нанадолнището, точно тогава ти правиш необходимите крачки назад, за да се засилиш.
— Настина ли мислиш така?
— Въпросът не е какво мисля аз. Вгледай се в живота си още начаса. Изследвай го с Първичната си същност. Тя знае… и вече ми каза какво ще се случи нататък. Ти ще направиш своя скок — може би не днес или утре, но достатъчно скоро. И точно както Сократ те подготви за мен, аз ще си свърша моята работа, за да бъдеш готов за следващата стъпка.
— Правиш така, че всичко да звучи съвсем просто.
— Не е просто, нито лесно, а неизбежно — рано или късно. Ти все така си впримчен в личната си драма и все още не можеш да надникнеш в нещата отвъд нея. Като мушица върху телевизионен екран — каза тя, — виждаш само миниатюрни точици, но има и по-голяма картина, Дан. На всеки от нас е поверена роля. Когато му дойде времето, и ти ще откриеш своето призвание. Може би то те очаква в пустинята. — Преди да успея да я попитам какво има предвид, Мама Чия отново поде: — Пътят на мирния воин започва в мига, в който той прегърне трите същности — това означава главата ти да е в облаците, а краката здраво на земята.
Двамата с теб имаме да свършим определена работа — продължи тя. — И ще се подготвим по същия начин, по който се изкачваме по тази планина — стъпка по стъпка. — След това водачката ми се извърна напред и отново се закатери нагоре. Думите й ми вдъхнаха надежда, но след изминатия път почувствах физическа умора. Мама Чия обаче все така упорито куцукаше по пътеката.
— Къде отиваме все пак? — попитах задъхан.
— Към върха.
— Какво ще правим, когато стигнем там?
— Ще разбереш, когато пристигнем — отговори тя и продължи да върви нагоре по каменистия път.
Скоро наклонът стана още по-голям и ми се струваше, че се изкачваме по безкрайна стълба. Тук въздухът беше по-разреден и с всяка следваща крачка дишахме все по-трудно, докато се изкачвахме към връх Камакау, висок почти хиляда и седемстотин метра.
Два часа по-късно, малко преди здрач, достигнахме върха и най-накрая стъпихме на по-равна земя. Махвайки с ръка, Мама Чия ми даде знак да разгледам невероятната панорама на остров Молокай. Аз се извърнах бавно и обходих с поглед пояса на избуялата, наситено зелена гора край морето. Краят на небето пламтеше в огнени цветове, а залязващото слънце багреше облаците в червено, пурпурно, оранжево и розово.
— Е, ето ни тук — казах аз с въздишка.
— Да, ето ни тук — отекна тя като ехо, продължавайки да се взира в залязващото слънце.
— И какво ще правим сега, когато сме тук?
— Ще съберем дърва. И ще лагеруваме някъде наблизо. Зная едно място. Утре ще стигнем крайната точка на нашето пътуване. — Тя вдигна ръка към източния край на острова.
Мама Чия ме отведе до един малък водопад, където ние пихме до насита от искрящата и богата на минерали вода. Наблизо имаше една издадена скала, под която можехме да се скрием, ако внезапно завалеше дъжд. Щастлив, че най-сетне е дошло време за почивка, аз свалих раницата на Мама Чия от раменете си и се почувствах по-лек от въздуха. Краката ми леко трепереха и знаех, че утре сутринта ще бъдат сковани.
Нямах представа как тази възрастна жена — по-дребна от мен, но доста по-тежка — бе издържала на такова усилие. Нямаше дори да се изненадам, ако ми беше казала, че трябва да продължим да вървим през цялата нощ.
Направихме достатъчно голям огън, за да нагорещим няколко камъка и наредихме върху тях увити във фолио сладки картофи. Поднесени със сурови зеленчуци, сладките картофи бяха възхитителни и по нищо не отстъпваха на други хубави неща, които съм ял.
Направихме си легла от дебел мъх и пъхнахме няколко по-малки клона в огъня, не защото беше студено, а заради светлината и приятното припукване.