Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Може би — отвърна тя, след това се обърна и продължи по пътеката.
Когато се изкачихме над гората, дърветата започнаха да оредяват. Мъхът и листата под краката ни отстъпиха на червеникаво-кафявата земя, която се превърна в кал след един краткотраен, пороен дъжд. От време на време се подхлъзвах. Мама Чия, макар да вървеше по-бавно, беше по-устойчива. И тъкмо когато си мислех, че е забравила за молбата ми, тя заговори:
— Дан, замислял ли си се, че никой човек не може сам да вдигне сграда? Колкото и умен, и силен да е отделният човек, той не може да построи сграда без обединените усилия на архитекти, строителни предприемачи, работници, счетоводители, производители на материали, превозвачи, химици и стотици други. Никой не е толкова умен, колкото всички нас.
— Но какво общо има това с…
— Вземи например Сократ — продължи тя. — Той има много таланти, но в същото време е достатъчно мъдър да не ги прилага всичките едновременно. Разбираше, че не би могъл да направи всичко за теб — поне не всичко наведнъж. Знаеше, че не може да насилва душата ти. Можеше да те научи само на онова, което ти имаше уши да чуеш и очи да видиш.
Когато Сократ ми писа за теб, той ме предупреди, че си много строг към себе си, много чувствителен и от време на време може да се наложи да те успокоявам. — Тя се обърна и ми се усмихна, докато продължавахме бавното си изкачване. — Каза ми също, че семената, които е посял в ума и сърцето ти, по-късно ще покълнат. Аз съм тук, за да ги наторя и да им помогна да поникнат.
Подготовката ти не те е направила съвършен, Дан, но добре ти е служила. Нищо не е изгубено или пропиляно. Сократ е постигнал много, както и ти. Той ти е помогнал да се освободиш от най-лошите си илюзии и да видиш по-голямата картина. Дал ти е основата и сега, макар не винаги да си готов да чуеш, каквото трябва, ти поне си готов да слушаш. Ако не беше те подготвил, съмнявам се дали изобщо би ме намерил.
— Но аз не те намерих. Ти ме намери.
— Колкото и да са странни обстоятелствата на нашата среща, не вярвам, че тя би се състояла, ако ти не беше готов. Тези неща стават именно така. Може би аз нямаше да реша да работя с теб; може би ти нямаше да дойдеш на забавата. Кой знае?
Когато навлязохме в платото, спряхме за кратко да се огледаме. Бяхме недалеч от подножието на скалистия връх. Зелените корони на дърветата се простираха докъдето стигаше поглед. Топлият влажен въздух мокреше ръцете и челото ми. Избърсах потта, колкото можах, и в този момент чух Мама Чия да казва:
— Някога познавах един човек, който се изкачил на планински връх и протегнал ръце към Бог. Той прострял длани към небето и извикал „Изпълни ме със светлина! Готов съм. Чакам!“ Гласът на Бога му отговорил: „Винаги съм те изпълвал със светлина — но тя непрестанно изтича от теб!“
Мама Чия сложи ръка на рамото ми и добави:
— Всички ние имаме „пукнатини“, Дан. Ти, аз, Сократ. Те не са причина за тревога. Просто помни, че ти си „човешко същество, което се обучава“. Предстои ти още да се препъваш. Всички го правим. Мога да ти помогна единствено като превърна твоя опит в уроци, а уроците в мъдрост. А сега само искам от теб да вярваш, че посоката на живота ти е правилна.
Тя се спря и коленичи до едно жълто цвете, което растеше в малка пукнатина на огромен камък.
— Нашият живот е като това цвете. Изглеждаме толкова крехки и въпреки това, когато срещнем препятствия, ние ги преодоляваме и винаги растем с лице към светлината.
Докоснах жълтите венчелистчета.
— Но цветята растат толкова бавно! Струва ми се, че нямам много време. Чувствам, че трябва да направя нещо именно сега.
Хладната й усмивка уталожи чувството ми за безсилие.
— Цветята растат по техен си начин. Не е лесно да виждаш как пътеката лъкатуши пред теб, губи се напред, а ти да знаеш, че те очаква още много път. Искаш да пристъпиш към действие, защото си подготвен за това. Но преди това трябва да разбираш нещата.
— Разбирането без действие ми се струва безсмислено!
— А действието без разбиране може да бъде опасно. Ако не вникваш дълбоко в постъпките си, ти дори няма да разбираш какво правиш! Затова се отпусни — посъветва ме тя и си пое дълбоко въздух, прилагайки на дело онова, на което ме учеше. — Не е нужно да се бърза и няма закъде да се бърза. Имаш достатъчно време да постигнеш всичко.
— През този живот?
— Или през следващия.
— Е, ще ми се да започна малко по-рано! — казах аз. — И освен това чувствам някаква вътрешна болка, известие от Първичната ми същност. И смисълът му не е „Отпусни се и иди на плажа.“ По-скоро то ми казва, че трябва да направя нещо, нещо, свързано с моята Висша същност.