Клуб „Кемъл“ [The Camel Club - bg]

Нахрани децата със сандвичите, които носеше в кошничката за пикник. След което й се наложи да тича след най-големия, Тими, за да си вземе мобилния телефон и ключовете от колата. Беше ги отмъквал и друг път — винаги когато тя забравяше да прибере чантата си. Не му се сърдеше, защото всички деца са любопитни. Малко по-късно ги натовари в микробуса. Изтощени от игра, децата почти моментално заспаха. Тя използва паузата, за да извади килимчето и да прочете следобедната си молитва на тревата. Предвидливо си беше взела и бутилка вода за задължителното измиване.

После подкара по улиците на Бренан, Пенсилвания. Подобно на много други градчета в областта, и това съществуваше по една-единствена причина — преди близо две столетия боговете на железницата бяха решили, че тук трябва да има гара. Влаковете превозваха и пътници, но повечето вагони бяха пълни с въглища и кокс, предназначени за стоманодобивните заводи и източните пристанища. В последно време Бренан бързо се превръщаше в едно от луксозните предградия на Питсбърг. Отвориха врати нови ресторанти и магазини за сувенири, а в околностите му бе построен изискан кънтри клуб.

Джамила спираше от време на време и правеше снимки с миниатюрната цифрова камера, голяма колкото показалеца й. Същевременно говореше в малък диктофон, описвайки неща, които не би трябвало да имат значение за една чужденка, която се грижи за три невръстни момченца. Но тя проявяваше жив интерес към тях — особено към пътната мрежа в града и околностите му.

Накрая отби пред входа на красиво имение, разположено далеч от пътя и оградено с ниска стена от дялан камък.

Прекрасна къща, но прекалено голяма, рече си с въздишка тя. В Америка всичко е голямо: порциите храна, автомобилите, хората. Единственото малко нещо бяха дрехите — през последните няколко месеца бе видяла повече голи задници, гърди и голи кореми, отколкото през целия си предишен живот. Това я отвращаваше.

Погледна спящите деца и се намръщи. Да, и работодателите й я отвращаваха със своите пари и брак без любов, отвращаваше я и начинът, по който понякога я гледаха. Дори децата на задната седалка я отвращаваха, защото, когато пораснеха, щяха да бъдат изпълнени с увереност, че управляват света, само защото са американци. Включи на скорост и даде газ.

Тази вечер трябваше да изпрати доклада си по електронната поща, влизайки в сайта на кино маниаците. Отдавна помнеше програмата наизуст и в главата й се появи заглавието на филма, който щеше да се обсъжда: „Да убиеш присмехулник“. Странно заглавие за филм, но американците поначало си бяха шантави. Да, наистина странно заглавие. От него се излъчваше неясна и стряскаща със своята непредвидимост заплаха.