Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
— Голямата змия е мохикански войн — когато върви по военната пътека, вижда само своите врагове. Неговите деди са преследвали мингосите, откакто тече вода на този свят!
— Познавам тази черта на характера ти, познавам я и я ценя. И никой няма да ме чуе да се възмущавам, че някой червенокож е бил верен на своята природа, но благоразумието също подобава на един вожд, както и храбростта. И ако тези дяволи ирокезите не гледаха така улисано падналите във водата индианци, добре щяха да те подредят.
— Какво е намислил да прави делауерът — възкликна Джаспър, като видя, че индианският вожд неочаквано се отдели от Следотърсача и се упъти към брега, очевидно с намерение отново да влезе във водата. — Нима ще бъде така безразсъден да се върне на отсрещния бряг заради някаква дреболия, която навярно е забравил там?
— Не, не, той е не само храбър, но и благоразумен, макар преди малко да прояви такова нехайство. Чуй ме, Джаспър — добави Следотърсача, и отведе младежа малко встрани. Плискането на вода им подсказа, че индианецът се е гмурнал в реката. — Чуй ме, момче, Чингачгук не е бял човек и християнин, той е индиански вожд от племето на мохиканите, неговата природа е различна от нашата и той се ръководи от свои правила и закони. А щом общуваш с хора, които не приличат съвсем на тебе, трябва да се научиш да ги приемаш такива, каквито са, и да ги оставиш да следват навиците и обичаите, присъщи на тяхната природа. Кралският войник винаги ще ругае и ще пие и ти напразно ще си губиш времето да го отучваш. Детето обича сладкишите, а жената — хубавите дрехи — да се бориш срещу тяхната слабост, е безполезно. А природата на индианеца още по-трудно можеш да пречупиш. Сигурно Бог го е създал такъв с някаква разумна цел, макар че нито ти, нито аз сме в състояние да я проумеем.
— Но какво означава това? Виж, делауерът плува към трупа на индианеца, който водата е изхвърлила върху камъните. Защо се излага на такава опасност?
— За чест и за слава, заради достойнството си. Как мислиш, защо разни джентълмени изоставят уютния си дом отвъд морето, в който, както разправят, има и от пиле мляко, за да дойдат тук да се прехранват с дивеч и да трепят французите?
— Аха, разбирам, твоят приятел отива да вземе скалпа му.
— Защо да не си достави това удоволствие, ако чувството му за чест го изисква? Ние, белите, не обезобразяваме така противника си, щом веднъж го убием, но за червенокожия това е въпрос на достойнство. И ако щеш, ми вярвай, Сладка вода, но аз познавам много бели хора с прочути имена и немалко качества, чиито представи за честта са по-странни дори от тези на индианеца.
— Дивакът си остава дивак, Следотърсачо, с когото и да другарува.
— Да, така говорят, момчето ми, но както вече ти казах, намират се и бели хора, чиито представи за чест не винаги са съвместими с разума и Божията воля. Много време прекарах сред смълчаните гори в размишления по тези въпроси и стигнах до убеждението, че щом всичко на този свят се направлява от Провидението, то и качествата на хората са дадени с някаква мъдра и разумна цел. Ако индианците не бяха нужни на този свят, Бог нямаше да ги създаде. Сигурен съм, че ако човек успее да проникне до същността на нещата, ще се убеди, че дори племето на мингосите е било създадено с някаква разумна и полезна цел. Но да си призная, на мене умът не ми стига да разбера каква именно.
— Голямата змия се подлага на твърде голям риск заради този скалп! Страх ме е, че всичко това може да свърши зле.
— Но той не мисли така. За него този скалп означава много повече от цяло поле с трупове, от чиито глави не е паднал, нито един косъм. Ето как си представя той войната и честта на войника. Един млад капитан от шестдесети полк например пожертва живота си при последната ни схватка с французите, само за да завоюва едно трифунтово оръдие, за него това бе въпрос на чест. А веднъж видях как един тежко ранен млад знаменосец се уви в знамето, кръвта му изтичаше, а той си въобразяваше, че лежи на нещо по-меко и от бизонска кожа.
— Да, да, разбирам, да удържиш знамето, е наистина заслуга.
— А знамето на Чингачгук е скалпа на врага. Той ще го пази, за да го показва на децата на своите деца. Впрочем… — Следотърсача замлъкна, поклати тъжно глава, после бавно продължи: — От родословието на мохикана не е останала ни една издънка! Той няма деца, които да се радват на трофеите му, нито племе, което да се гордее с неговите подвизи. Той е сам-самичък на този свят и все пак остава верен на природата и навиците си! И в това има нещо нравствено и достойно за уважение, Джаспър, има нещо благородно.