Истината
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #25
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истината». Краткое содержание книги:
— Три години брачно щастие — весело сподели Артър, докато махаше на фигурката долу. — И следващите трийсет и две не бяха за изхвърляне. Ама тя тъй и не се научи да готви зеле на фурна.
— Нима? — изфъфли Уилям и като насън политна напред.
Събуди се на земята, както очакваше, но все още имаше триизмерна форма, което го изненада. Осъзна, че не е мъртъв. Една от причините беше надвесеното лице на ефрейтор Нобс от Стражата. Уилям се придържаше към убеждението, че животът му е сравнително безупречен, и не би очаквал след смъртта си да срещне създание с лицето на ефрейтор Нобс — най-лошото нещо, опетнявало някога униформата, ако не се броят следите от чайките.
— А, значи сте добре — леко разочарован установи Ноби.
— Малко съм… замаян — смънка Уилям.
— Ако искате, да ви направя изкуствено дишане — предложи Ноби.
Без да се допитват до волята на притежателя си, всевъзможни мускули в тялото на Уилям се сгърчиха и го изправиха толкова мощно, че за миг отлепиха подметките му от калдъръма.
— Вече съм кукуряк! — кресна той.
— Ама ние карахме курс в Участъка и още не съм имал случай да си изпробвам уменията…
— Здрав съм като дъбова талпа! — изквича Уилям.
— … тренирам само на ръката си…
— По-добре не съм бил през живота си!
— Дъртият Артър Маниак все ги върши такива — обясни стражникът. — Крънка пари за тютюнец. Ама всички му ръкопляскаха, когато ви свали оттам. Да му се чуди човек, че и на тия години се катери като котка по улуците.
— Наистина ли?…
Уилям се почувства странно кух.
— Страхотна гледка беше, като се издрайфахте. Ами че то си е същински фонтан от четвъртия етаж. Що нямаше някой с иконограф наблизо…
— Трябва да бързам! — изхленчи Уилям.
„Май полудявам — каза си, докато подтичваше по Бляскавата улица. — Защо го направих, по дяволите? Дори не беше моя работа… Само че вече тъкмо това ми е работата.“
Господин Лале се оригна.
— Сега какво ще правим?
Господин Шиш се бе сдобил с карта на града и я разучаваше.
— Господин Лале, ние не сме като ония старомодни биячи. Ние се учим. И то бързо.
— Та какво ще правим сега? — повтори господин Лале, но рано или късно щеше да навакса с осмислянето на положението.
— Ами ето какво — ще си направим малка застраховка. Хич не ми е по нрава някакъв си адвокат да притежава цялата тая мръсотия за нас. А… видях къде е. От другата страна на Университета.
— Магии ли ще си купуваме? — уточни господин Лале.
— Не в буквалния смисъл.
— Нали уж каза, че тоя град бил …ана дупка?
— Има си и добрите страни.
Господин Лале се ухили.
— Прав си, да знаеш. Ще ми се веднага да се отбия пак в …ания Музей на античността!
— По-кротко, господин Лале. Първо работата, после удоволствията.
— Ама аз искам да разгледам всички …ани експонати!
— По-късно. Не можеш ли да почакаш двайсетина минути, без да се палиш толкова?
Картата ги отведе в Тавматологичния парк, в посока към Главината спрямо Невидимия университет. Беше толкова нов, че модерните сгради с плоски покриви, спечелили няколко награди от Гилдията на архитектите, още не бяха протекли и не започваха да ръсят черчевета при първия полъх.
Личеше старанието местността да бъде разкрасена с дървета и трева, но тъй като заемаше отчасти стария район на „движимата недвижимост“, не всичко се развиваше според очакванията. Хилядолетия наред тук беше бунището на Университета. Под чимовете имаше не само оглозгани овнешки кости и продънени магии. На всяка карта за тавмичното замърсяване „движимата недвижимост“ щеше да бъде отбелязана с множество гъсти концентрични кръгове.
Тревата вече пъстрееше във всевъзможни оттенъци, а някои от дърветата си бяха отишли.
Все пак няколко делови начинания процъфтяваха тук. Както се изрази Архиканцлерът — или съчинителят на речите му, — те бяха плод на „брака между магията и съвременния бизнес. В края на краищата сегашният свят няма чак такава нужда от вълшебни пръстени и мечове, но пък му е потребен начин да си подрежда деня. Глупости на търкалета, честно казано. Дано всички са доволни. Не стана ли време за обяд?“
Един от плодовете на този щастлив съюз в момента беше изложен на тезгяха пред господин Шиш.
— Това е Мк II — обясни магьосникът, който много се радваше, че тезгяхът го разделя от господин Лале. — Острието на прогреса, уверявам ви.
— Чудничко — одобри господин Лале. — Ние обичаме …аните остриета.
— И как работи? — попита господин Шиш.