Истината

— Готов съм да изслушам всеки довод.

— Да, да… Ъ-ъ… Бихте ли ми казал името и адреса си?

Уилям вече установяваше, че тук духа неочакван гаден ветрец, налитащ на коварни повеи около покривите. Листата на бележника му шумоляха.

— Защо?

— Ъ-ъ… Защото паднете ли от такава височина на твърдата настилка, ще ви е трудничко тогава да ми кажете тези данни — смънка Уилям, като се стараеше да не диша дълбоко. — Щом ще описвам случката във вестника, ще бъде по-убедително, ако съобщя кой сте бил.

— Какъв вестник?

Уилям извади екземпляр на „Вестника“ от джоба си и безмълвно го подаде на човека, който седна на перваза и се зачете. Устните му мърдаха, а краката му се полюшваха в празното пространство.

— Значи тука пишете какво става? — пожела да се увери накрая. — Нещо като градските викачи, ама на хартия?

— Правилно. Та как се казвахте все пак?

— Защо пък „как се казвахте“?

— Е, то си е… ясно — унило отвърна Уилям. Махна с ръка към пустотата и замалко не загуби равновесие. — Щом сте решил да…

— Артър Маниак.

— И къде живеехте, Артър?

— На Дърдорковска алея.

— Какво работехте?

— Ето, пак почнахте с това минало време… А хората от Стражата обикновено ми поднасят чаша чай, да знаете.

В главата на Уилям сякаш звънна тревожна камбанка.

— Вие… скачате честичко може би?

— Изпълнявам само трудната част.

— И коя е тя?

— Катеренето. Очевидно е, че пропускам скачането. Не е квалифицирана работа. Аз съм специалист по зова за помощ.

Уилям се мъчеше да впие пръсти в гладката стена.

— И каква помощ по-точно?…

— Бихте ли понесли двадесет долара?

— Иначе скачате, така ли?

— А, не в буквалния смисъл, би трябвало да сте се досетил. Не докрай. Но ще продължа със заплахите да скоча, ако схващате намека.

Зданието вече изглеждаше много по-високо, отколкото преди броени минути. А хората долу се смаляваха. Уилям все пак виждаше лицата им. Там бяха и Дъртия Гнусен Рон с мърлявото си куче, и останалите от тайфата, защото изпитваха свръхестествено привличане към импровизирания градски театър. Виждаха се и върволици от каруци, парализирали движението в половината град. Усещаше как коленете му омекват…

Артър го сграбчи.

— А, това си е моето място. Намери си друго.

— Казахте, че скачането не е квалифицирана работа — смотолеви Уилям, вторачен в страницата на бележника, а светът се въртеше полека наоколо. — Вие с какво се занимавахте, господин Маниак?

— Ремонт на комини и кули.

— Артър, я да слизаш долу на секундата!

— Ох, божке, отишли са да домъкнат половинката! — изстена Артър.

— Стражник Фидимънт тука ми разправя, че ти… — далечното розово лице на госпожа Маниак се обърна за миг да изслуша стоящия до нея стражник — …пречиш на ко-мер-си-ал-но-то добруване на града, стар глупако!

— С половинката не може да се спори — промърмори Артър и се озърна неловко към Уилям.

— После ще ти съдера задника от бой, тъпако! Веднага да се смъкваш долу, че ще ти дам да се разбереш!