Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Добре ли сте, отче Филип? Жената вдигна глава и се усмихна. Свещеникът не почувства подигравка в очите й.
— Дойдох да поговоря с теб.
— Приказките са безплатни — отвърна тя. Продължаваше да обсипва с бодове парчето снежнобял лен. Филип забеляза с изненада колко чисто беше.
— Какво правиш?
— Шия си покров.
— Очакваш да умреш ли?
— Защо, отче, вие не очаквате ли? Филип се усмихна и приклекна до нея.
— Правя собствения си покров и си казвам молитвите — каза тя.
— И за какво се молиш? Оплаквачката замря с вдигната игла.
— За спасение, отче, и за да бъде животът ми в рая по-щастлив, отколкото беше на земята.
— Омъжвала ли си се някога? Слушай — Филип лекичко погали ръката й, — ти си човешко същество, жена, жител на енорията ми, моя сестра во Христе. Не мога да те наричам Оплаквачката. Как те наричаше Романел?
— Наричаше ме Присцила.
— Присцила ли? Защо Присцила? — възкликна Филип.
— Веднъж го попитах. Нали знаеш колко злобен може да бъде.
Филип отдръпна ръката си и оплаквачката трепна.
— Какво искаш да кажеш? — попита той рязко. — Как мога да познавам човек, който е мъртъв от седемдесет години? Знаеш, че съм имал видение, нали?
Старата жена въздъхна, сви лена на купчина в скута си и се приведе към него. Ухаеше приятно на лавандула и други билки и Филип забеляза колко чисти са пръстите и ноктите й.
— Те всички го виждаха.
— Какво виждаха? — отбранително запита Филип. Присцила се пресегна и го докосна по върха на носа.
— Харесвате ми — каза тя. — Разговаряте с мен. Не ме наричате мръсна старица и не ми хвърляте огризките си. Нито ме гледате, сякаш съм вещица, готова за кладата. Присцила — повтори тя. — Това е римско име, нали?
— Коя е майка ти? — попита Филип.
— Дано почива в мир, никога не разбрах. Някое местно момиче. Не си спомням Романел да ми е казвал.
— Как мина детството ти? Тя затвори очи.
— Спомням си живота си тук. Винаги си спомням Романел, но понякога, понякога…
— Какво понякога? — попита Филип.
— Понякога виждам други картини — и тя почука с пръст по главата си.
— Знаеш ли къде е погребана майка ти? — попита Филип.
— Да, елате с мен.
Тя остави парчето лен на столчето и без да се бави, тръгна към дърветата, като направи знак на свещеника да я последва. Влязоха в гробището. Присцила спря за миг и докосна пръсти до устните си, после се приближи до едно чепато тисово дърво.
— Романел ми каза, че е погребана тук. Тук идвам да се моля.
— Говорила ли си с някого от селото за нея? — попита Филип.
Тя поклати глава.
— Не говоря с тях, нито те с мен.
— Ами баща ти, свещеник Романел?
— Дойде от ада и се върна в ада, отче. Никога не е трябвало да става свещеник. Беше голям развратник и много близък със стария лорд. Всичко правеха заедно: ходеха на лов за сърни, гуляеха и пиеха до сутринта. Романел беше добър с мен. — Тя приближи страничната врата на църквата. — Винаги беше добър, отче, купуваше ми дрехи, учеше ме. Но…
— Какво „но“?
— Понякога го улавях да ме гледа. Така, както котката гледа мишка или птица.
— Ами съкровището? — прекъсна я Филип. — Споменавал ли е някога баща ти за съкровището?
— Носеха се слухове. — Старицата потърка лицето си. — Говореше се, че е направил нещо ужасно. Не мога да си спомня какво. Всъщност не си спомням много, отче. Като заговорихте за селото, се сетих, че след като Романел умря, отидох в кръчмата — един от малкото случаи, когато съм влизала там. Беше много горещо и бях жадна. Нямаше прясна вода, затова ми се прииска халба ейл да намокря устните си и да разквася гърлото си. Влязох и застанах до вратата. Там не ме обичат много. Поисках чаша ейл. Мислех, че имам едно пени, но нямах и собственикът ми каза да си вървя. — Оплаквачката погледна към небето. — Там — прошепна тя — имаше един мил човек, който отдавна е мъртъв. Той ме почерпи една бира. Каза ми да седна на пейката отвън и ме гледаше как пия. Задаваше ми въпроси. Обикновени въпроси за времето и как се чувствам. Побързах с ейла, защото се уплаших, но точно преди да си тръгна, добрият човек хвана ръката ми. — Тя затвори очи. — Един от малкото пъти, когато някой наистина ме е докосвал. — Тя отвори очи. — Аз съм девица, отче — родена съм девствена и девствена ще си умра.
— Какво ти каза мъжът? — попита нетърпеливо Филип.
— Просто каза, че му е било приятно да ме чуе, че говоря, защото когато за пръв път ме срещнал, не съм можела.
Филип се усмихна и реши, че старицата беше започнала да говори несвързано. Тя се протегна и стисна китката му. Ноктите й се забиха дълбоко в кожата.