Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— Но… — запелтечи учителят.
— Никога повече не обезпокоявай този свят, бездарен магьоснико! — изрева прислужницата.
— Но аз не съм се опитвал да проникна в Бездната — възрази смирено той. — Аз само исках да разговарям с…
— С Джинафий! Отхвърлената жрица на Лот. Къде си мислиш, че се крие духът й, глупав мъж такъв? Да не пирува в Олимп, с измислените богове на феите?
— Не съм си мислел…
— Въобще някога да си го правил? — изрева йоклолата.
— Не — тихо отвърна Масой като се опитваше да стои възможно по-далеч от събитията.
— Повече да не си проникнал в този свят! — предупреди го за последен път създанието. — Кралицата на Паяците не е милостива и не търпи мъжете, който се бъркат там, където не им е работата!
Разтеченото лице на йоклолата се изду, нарасна и се разпростря отвъд очертанията на кълбото от дим. Чуха се бълбукащи звуци. Алтън се дръпна назад, препъна се в табуретката, прилепи гръб до стената и закри лицето си.
Устата на съществото се разтегна невъобразимо и върху Безликия се изсипа порой от малки предмети. Те отскачаха от тялото му и се удряха в стената навсякъде около него.
— Камъни? — почуди се обърканият учител.
Изведнъж един от предметите даде отговор на въпроса му. Нещото се захвана за края на мантията му и започна да пълзи по нея, нагоре към оголения врат на магьосника. Паяци.
Вълна от осмокраки чудовища се втурна под малката масичка и принуди отчаяният Масой да се претърколи към другия й край. Застанал на четири крака, той се обърна към Алтън и го видя — учителят обезумял мяташе и тъпчеше пълзящите гадини, опитвайки се да се отърве от тях.
— Не ги убивай! — изкрещя чиракът. — Убийството на паяци е забранено от…
— Да вървят в Бездната жриците и всичките им закони! — изруга Алтън.
Масой нямаше какво да стори повече. Той повдигна рамене, бръкна под диплите на собствената си мантия и извади оттам същия арбалет, с който преди години, бе сложил край на живота на Безликия. Момчето огледа мощното оръжие, после й дребните паяци пълзящи из стаята.
— Да ги унищожим? — попита той.
Като не чу отговор, отново присви рамене и стреля.
Тежката стрела се заби дълбоко в рамото на Алтън. Магьосникът зяпна в недоумение, после хвърли презрителен поглед към Масой.
— Имаше паяк на рамото ти — обясни му ученикът.
Навъсеното изражение на Алтън не го умилостиви.
— Неблагодарник!
— Алтън, глупако, нима забрави, че всички паяци са наоколо ти? — изръмжа Масой. Той си тръгна и извика през рамо: — Успешен лов!
Масой посегна към вратата, но когато дългите му пръсти обхванаха дръжката, повърхността на изхода прие образа на матрона Джинафий. Тя се усмихна широко, много широко и облиза чиракът през лицето с неописуемо дългия си, влажен език.
— Алтън! — извика елфът, втурна се обратно към стената, далеч от лигавото докосване, и видя магьосникът по средата на едно заклинание — опитваше се да запази концентрация, въпреки множеството паяци, които жадно продължаваха да се катерят по мантията му.
— Ти си мъртъв — вяло отбеляза Масой и поклати глава.
Алтън се бореше с изтощителния ритуал на магията, опитваше се да пренебрегне ненавистта си към паяците и затова побърза да сложи край на призоваването. Беше учил толкова години и никога не си беше представял, че може да извърши подобно нещо, дори би се изсмял при мисълта за това. Този край, обаче, беше по-приемлив, отколкото да се остави на пълзящата напаст на йоклолата.
Магьосникът призова мълния в собствените си крака.
Гол и останал съвсем без коса, Масой се препъна на прага на вратата, но успя да се измъкне от огнения ад. Последва го Безликият, целия в пламъци. Той се търколи на пода и свали от себе си дрипавата и горяща мантия.
Докато наблюдаваше как Алтън угасява и последното пламъче, Масой си спомни нещо приятно и даде воля на мъката си, на мисълта, която не спираше да го измъчва в този пагубен момент.
— Трябваше да го убия, докато беше в паяжината.
Малко по-късно, след като Масой се прибра в стаята си и залегна над уроците, Алтън сложи металните декорирани наръкавници, с които се отличаваха учителите от Академията, и напусна сградата на Сорсъри. Запъти се към широката стълба, спускаща се надолу и извеждаща от Тиер Брех и седна да погледа светлините на Мензоберанзан.
Дори и при такава гледка той не можа да разсее мислите си от спомена за поредния провал. През последните шестнайсет години се бе отказал от всичките си мечти и амбиции — толкова отчаяно искаше да узнае името на нападателя. Но постоянно се проваляше. Чудеше се докога ще подрежда парченцата от пъзела? Колко ли още щеше да издържи? Масой беше единственият му приятел — ако можеше да се нарече такъв — и беше преминал през повече от половината си обучение в Сорсъри. Какво ще прави, когато чиракът се дипломира и завърне в дома Хюнет?