Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Матроната се изкикоти и поклати глава. Искаше й се Дризт да замести Налфейн и да стане магьосник на дома, но нейният непреклонен повелител на меча отново бе успял да промени решението й.
— Много добре, Закнафейн — призна се за победена тя. — Вторият син е боец.
Зак кимна и се обърна към Дризт.
— В скоро време може да стане и Повелителят на меча на дома До’Урден — обади се зад гърба му Малис.
Сарказмът й го накара да спре рязко и да я погледне през рамо.
— Нима можем да очакваме нещо по-различно от такъв като него? — иронично добави тя и, както винаги, съвсем безсрамно изопачи ситуацията в своя полза.
Ризен, сегашният покровител на семейството, не можеше да си намери място от неудобство. Той, както и всички останали, дори и робите на дома До’Урден знаеха, че Дризт не е негов син.
— Три стаи? — попита Дризт, когато той и Зак влязоха в огромната тренировъчна зала, намираща се в най-южния край на дома До’Урден.
Вълшебни разноцветни кълба бяха разположени на определени интервали по дължината на тавана на високото каменно помещение и го огряваха в мека, приглушена светлина. В залата имаше само три врати: едната на изток водеше към друго помещение, от което се излизаше на балкона; другата беше разположена точно срещу Дризт, на южната стена, и отвеждаше в последната стая на дома; и третата — към главния коридор, откъдето бяха дошли. Закнафейн заключи всички врати по пътя им и Дризт разбра, че рядко щеше да използва този коридор.
— Една стая — поправи го Зак.
— Ама има още две врати — заспори момчето като оглеждаше залата. — Без ключалки.
— А, имат ключалки — наричат се здрав разум.
Момчето започна да разбира положението.
— В тази стая, — продължи Повелителят на меча и посочи на юг — там се намират личните ми покои. Повярвай, не желаеш да те сваря вътре. Другата стая е тактическа и се използва само по време на война. Някой ден, когато се докажеш пред мен и удовлетвориш изискванията ми, ако въобще успееш, може да те поканя да ме придружиш в нея. Но този ден едва ли ще е скоро, така че… свиквай с тази великолепна зала — той описа с ръката си широка дъга — твоя нов дом.
Дризт се огледа наоколо. Не беше особено развълнуван. Беше се надявал, че повече няма да се държат така с него, че всичко е останало далеч, в миналото му на прислужник. Но тази обстановка му навяваше спомени отпреди шестте години на слугуване — връщаше го към онова десетилетие, което бе прекарал с Виерна, заключен в параклиса на дома. Тази стая дори не беше толкова просторна. Беше прекалено тясна за младия, неукротим мрачен елф. Момчето направо изръмжа следващия си въпрос:
— Къде ще спя?
— В твоя дом — вяло му отвърна Зак.
— Къде ще се храня?
— В твоя дом.
Дризт присви очи и лицето му се наля с огнена червенина.
— А къде ще…? — започна да упорства той — искаше му се да хване натясно този повелител на меча.
— В твоя дом — със същия равен и сериозен глас отвърна Зак, преди Дризт да успее да завърши мисълта си.
Момчето застана решително и скръсти ръце.
— Звучи объркано — измърмори то.
— Така ти се иска — тросна му се Зак.
— Тогава какъв е смисълът на всичко това? Така ме отделяш от собствената ми майка…
— Ще я наричаш матрона Малис — предупреди го Закнафейн. — Винаги ще се обръщаш към нея с матрона Малис.
— Моята майка…
Зак го прекъсна, само че този път не използва думи, а юмрука си.
След двайсетина минути Дризт дойде на себе си.
— Урок номер едно — започна да му обяснява Повелителят на меча, подпрял се небрежно на една стена на няколко стъпки от момчето. — За твое добро е. Винаги ще я наричаш матрона Малис.
Дризт се претърколи на една страна, опита се да се подпре на лакът, но в момента, в който повдигна главата си от черния неравен под, му се зави свят. Зак подхвана младия елф и го изправи.
— Не е толкова лесно, колкото да улавяш монети — отбеляза Повелителят на меча.
— Кое?
— Да парираш удар.
— Какъв удар?
— Просто кажи да, упорито дете такова.
— Втори син! — с ръмжене го поправи момчето, а ръцете му отново бяха скръстени пред гърдите.
Зак сви юмрука си — красноречив жест, който Дризт не можеше да пренебрегне.
— Пак ли искаш да подремнеш? — спокойно го попита войнът на До’Урден.
— И вторите синове могат да бъдат деца — мъдро отстъпи Дризт.
Закнафейн поклати глава. Не можеше да повярва. Щеше да е интересно с това момче.
— Може и да ти хареса тук — каза Зак и поведе детето към една дълга, дебела и шарена завеса, макар повечето от цветовете й да бяха мрачни. — Но само ако се научиш да, си мериш приказките.