Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Хвани се за покрива, Каладин!
Гласът на Сил. Толкова тихичък. Как изобщо го чу?
Вцепенен, Каладин разбра, че лежи по лице на покрива. Не беше толкова стръмно, та веднага да падне, а и вятърът го тласкаше предимно назад. Вслуша се в думите на Сил и стисна ръба на покрива с премръзналите си хлъзгави пръсти. После пак легна по лице, скрил глава между ръцете си. Все още държеше сферата и я притискаше към каменния покрив. Пръстите му започнаха да се пързалят. Вятърът беше толкова мощен, мъчеше се да го изтика на запад. Ако се пуснеше, отново щеше да увисне във въздуха. Въжето не беше достатъчно дълго, та да може да се прехвърли от другата страна на покрива, където щеше да е защитен.
Един камък се удари в покрива до него — не можа да го чуе, нито да го види в тъмнината, но почувства как сградата се разтресе. Камъкът се търкулна и падна на земята. Бурята като цяло не беше толкова силна, ала отделни пориви можеха да вдигат и да хвърлят големи предмети, да ги запращат на стотици стъпки.
Пръстите му се приплъзнаха още малко.
— Халката — прошепна Сил.
Халката. Краката му бяха привързани с въжето за стоманена халка на покрива зад него. Каладин се пусна и когато вятърът го блъсна назад, улови халката. Стисна я здраво. Въжето стигаше до глезените, беше дълго почти колкото него. Помисли дали да не се отвърже, но не посмя да пусне пръстена. Стискаше го, плющеше на вятъра като вимпел. Държеше халката с две ръце, а в едната беше скрил сферата и я притискаше в стоманата.
Всеки миг беше борба. Вятърът го дръпна наляво, после го запрати надясно. Нямаше как да знае колко продължава всичко това; времето беше без значение в беса и шума на бурята. Вцепененият и разбит ум на Каладин почна да мисли, че това е кошмар. Ужасен сън, вътре в главата му, пълен с черни и живи ветрове. Писъци във въздуха, светъл и бял. Проблясък на светкавица разкрива страховит и изкривен свят на хаос и ужас. Като че самите сгради се носеха настрани, целият свят беше накриво, изкорубен от страшната сила на бурята.
В кратките светли мигове, когато дръзваше да погледне, Каладин мислеше, че вижда как Сил стои пред него, с лице към вятъра и опънати напред ръце. Все едно опитваше да удържи бурята и да раздели ветровете, както камъкът дели водите на бързотечен поток.
От студения дъжд порязаните и одрани места претръпнаха. Но и пръстите му се сковаха. Не усети как се плъзват. Само разбра, че отново се носи по вятъра, който го подхвърля и го блъска в покрива.
Удари се лошо. Пред очите му заблещукаха ярки светлинки, сляха се, а след тях дойде чернота.
Не безсъзнание, чернота.
Каладин примигна. Всичко беше неподвижно. Бурята беше стихнала. Пълна тъмнина. Мъртъв съм, начаса реши Каладин. Как тогава усещаше мокрия студен покрив? Поклати глава и по лицето му покапа дъждовна вода. Нямаше светкавици, нямаше вятър, нямаше дъжд. Неестествено тихо.
С труд се изправи на крака и опита да остане върху леко наклонения покрив. Под пръстите му камъкът беше хлъзгав. Не усещаше раните си. Просто нямаше болка.
Отвори уста да изкрещи в тъмнината, ала се отказа. Тази тишина не биваше да се нарушава. Като че самият въздух беше по-лек и Каладин беше по-лек. Имаше чувството, че може да се рее.
Току пред него от мрака се появи огромно лице. Черно лице, но все пак смътно доловимо в тъмнината. Широко беше колкото грамаден буреносен облак. И в двете посоки се простираше надалеч, ала оставаше видимо. Нечовешко. Усмихнато.
Каладин усети остър студ, сякаш ледена висулка се спуща по гърба му и през цялото му тяло. Сферата в ръката му внезапно оживя в сапфирен проблясък. Освети каменния покрив в краката на Каладин. Като че в юмрука му пламтеше син огън. Ризата му беше превърната в дрипи. Кожата му беше нацепена. Огледа се изумен и вдигна поглед към черното лице.
Отишло си беше. Останал беше само мракът.
Проблесна светкавица и болката се върна. Каладин пое дълбоко дъх и падна на колене пред дъжда и вятъра. Подхлъзна се и лицето му се удари в покрива.
Какво беше това? Видение? Халюцинация? Силата го напусна, мислите му отново станаха объркани. Ветровете вече не бяха толкова силни, но дъждът си оставаше леден. Унесен, объркан, почти смазан от болката, Каладин вдигна ръка и погледна сферата. Светеше. Беше зацапана с кръвта му и светеше.
Болката беше така силна, нямаше вече сили. Затвори очи и усети как отново го обгръща чернота. Безсъзнание.