Пътят на кралете (том II)

Предназначението на мостовите не е да оцеляват. Тук има нещо. Нямаше как да попита Ламарил. Човекът все пак си получи заслуженото. Ако Каладин можеше да избира, такъв край щеше да застигне всички светлооки, включително и краля.

— Искахме да ти кажем нещо — рече Скалата. — От всички мъже. Повечето не щяха да излязат. Иде буря и…

— Няма нищо — прошепна Каладин.

Тефт побутна Скалата да довърши.

— Добре, ето какво. Ще те помним. Ние, Мост Четири, няма да се върнем назад. Може би всички ще измрем, но ще показваме на новите. Огньове вечер. Смях. Живот. Ще превърнем това в традиция. За теб.

Скалата и Тефт знаеха за сока от кратунковата билка. Можеха да продължат да печелят допълнително и да плащат за всичко това.

— Ти направи това за нас — добави Моаш. — Щяхме да измрем на бойното поле. Може би толкова от нас, колкото от останалите отряди. А сега ще изгубим само един човек.

— Казвам, че не постъпиха добре — начумерено се обади Тефт. — Говорихме дали да не срежем въжето и да те свалим…

— Не — отговори Каладин. — Така само ще си навлечете същото наказание.

Тримата се спогледаха. Явно и те бяха стигнали до този извод.

— Какво каза Садеас? — поинтересува се Каладин. — За мен.

— Че разбирал защо един мостови би пожелал да спаси живота си, дори и за сметка на живота на другите — отговори Тефт. — Нарече те себичен страхливец, но се държеше все едно е очаквал подобно нещо.

— Рече, че оставял Отеца на Бурята да те съди — додаде Моаш. — Йезерезе, кралят на Вестителите. Че ако заслужаваш да умреш, ще умреш… — И млъкна. Моаш знаеше не по-зле от другите, че незащитен човек не може да преживее буря. Не и такава буря.

— Искам вие тримата да направите нещо за мен — подхвана Каладин и затвори очи заради кръвта, която се процеждаше надолу по лицето му. Устната му се беше сцепила пак, когато проговори.

— Каквото поискаш, Каладин — отвърна Скалата.

— Искам да се върнете вътре и да кажете на хората да излязат след бурята. Кажете им да ме погледнат, както съм вързан тук горе. Кажете им, че ще отворя очи и ще ги погледна и аз. И те ще разберат, че съм жив.

Тримата мостови се умълчаха.

— Да, разбира се, Каладин. Ще го направим — промълви Тефт.

— Кажете им — продължи Каладин с по-твърд глас, — че това не е краят. Кажете им, че аз избрах да не отнема сам живота си и по никакъв проклет начин няма да го отстъпя на Садеас.

Скалата засия в една от своите широки усмивки.

— В името на ули’ теканаки, Каладин. Почти вярвам, че ще го направиш.

— Вземи — рече Тефт и му подаде нещо. — За късмет.

Каладин го взе в слабата си окървавена ръка. Сфера, цяла небесна марка. Беше празна, Светлината в нея беше свършила. Носи сфера в бурята, казваше старата поговорка, и поне ще имаш светлина да виждаш.

— Само това можахме да спасим от твоята кесия — обясни Тефт. — Газ и Ламарил взеха останалото. Оплакахме се, но какво можехме да направим?

— Благодаря — рече Каладин.

Моаш и Скалата се прибраха на сигурно място в казармата. Сил отлетя от рамото на рогоядеца, за да остане с Каладин. Тефт се позабави, сякаш се чудеше дали да не прекара бурята с него. Най-накрая поклати глава, промърмори и се присъедини към другите. На Каладин му се стори, че го чува да се нарича страхливец.