Машината на Шарки
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Коларов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Машината на Шарки». Краткое содержание книги:
— Нека веднъж дойде юли и аз лично ще го посрещна в Ню Йорк — каза Хочинс със сдържан апломб, който говореше за нещо повече от увереност. По начина, по който ги изрече, думите му прозвучаха като констатация.
Лоуентол поклати глава и се засмя:
— Е, ако увереността сама можеше да спечели мандат, бих казал, че вече трябваше да си във Вашингтон — каза той. — Но съм длъжен да ти кажа, че не съм съгласен с този план за обявяване в понеделник. По дяволите, почакай поне до Нова година.
— Не можем — каза Роун. — Картър също се готви.
Лоуентол поклати глава.
— Коледа е. Никой не се сеща за политика в момента.
— Ще се сетят — каза Хочинс.
— Господи, не ти липсва решимост! — възкликна Лоуентол.
Хочинс си наля чаша чай и сложи половин лъжичка захар в нея. Докато я разбъркваше бавно, впи кристално сините си очи в Лоуентол.
— Защо прояви интерес към мен, Джулиъс? — запита той.
— Много просто — усмихна се Лоуентол. — Ти си неортодоксален, отхвърлен от системата и това ми харесва. Наблюдавам те от години. Ние вярваме в едни и същи неща. — После добави: — По идеализма — толкова. А сега по същество. Ти имаш стил. Имаш невероятен актив от войната. Но, най-важното е: не ми се вярва Хъмфри да може да победи Форд, а ти с малко късмет може и да успееш. Форд е най-слабият действащ президент, срещу когото демократите някога са се състезавали, но това далеч не значи, че духнеш ли го, ще падне. Той може да измие срама от спомена за Никсън. Вече дори доста добре го прави. Според мен той може да бъде победен само от неочакван, нестандартен кандидат. А в това отношение никой не те превъзхожда в момента.
Хочинс и Роун се засмяха.
— Освен всичко друго — продължи Лоуентол, — съвсем между другото, от теб може да излезе и един страшно добър президент.
Хочинс се усмихна топло. После се разсмя на глас.
— Дяволите ме взели — каза той. — Това бе един страшно добър отговор.
— Добре — каза Лоуентол. — А сега да положим първата копка. Някакви тайни? Нещо смущаващо, никому досега неизвестно, което може да ни изненада насред пътя? Незаконни деца, лоши приятели, пороци, които може да разсърдят старите бабички в Небраска?
Хочинс се усмихна, за да прикрие удара, който почувства в стомаха си. Лицето на Домино прелетя за миг пред очите му.
— Не, разбира се — каза той небрежно.
— И преди сме го правили — каза Роун. — Ако имаше нещо, досега щяха да го изровят.
— Само че сега ще ровят, както никога досега. Навсякъде — бизнес, военната служба, семейство. В началото и двете партии ще забият нос в теб. Не искам в последния момент нещо да ни изненада.
— Какво друго? — запита Хочинс, слагайки край на темата.
— На колко възлиза състоянието ти? Чисто.
Хочинс се замисли за няколко секунди.
— Предполагам, че ще е някъде около един милион, когато завърши одиторският контрол. Но по-голямата част е в ценни книжа. Инвестиционни дялове и акции в тръстове — за да се предпазя от евентуален конфликт на интересите.
— С колко разполагаш като ликвидност?
— По-малко от двеста хиляди.
— Кредитните ни позиции са много силни — каза Роун. — Можем да отпушим кранчетата на няколко банки. Можем да съберем милион като начало.
— Няма да стигне.
— Колко ще стигне? — запита Хочинс.
Лоуентол изтръска пепелта от лулата си.
— Два милиона, най-малко. Може и да надхвърлим тази сума, зависи колко ще се разгорещи борбата. И никакви големи суми от единични вносители. Това може да ти навреди по-късно. А освен това може да се окаже и незаконно.
Хочинс се загледа в адвоката. Трябваше да внимава с Лоуентол. В думите си можеше и да е абсолютно безпощаден, но честността му бе също добре известна. Това бе една от чертите, донесли му авторитет, и то още от самото начало, когато се бе появил в щаба на Кенеди. Но Хочинс премисляше последната му дума. Незаконно? Нещо ставаше незаконно само ако първо се разкрие, а той познаваше Де Лароза достатъчно добре, за да е сигурен, че той никога няма да се остави да бъде спипан. Сега въпросът бе в тези два милиона долара. Готов ли бе неговият финансов министър да отпусне толкова пари? Струваше му се, че знае предварително отговора на този въпрос.
— Ще ги имаме. И без този кучи син, Фицджералд. Не му искам парите. Няма да ги поискам, докато не стигнем до Ню Йорк. А тогава ще го принудя да дойде на крака, мачкайки шапка в ръце, за да ме моли за място в екипа.