Посмъртен образ

Разтреперана от ярост, Зоя стигнала до стаята, откъдето трябвало да вземе сценария. По коридорите срещала познати актьори, администратори, реквизитори — и по лицата на всички било изписано: „Да, това, което ти е казала Катя, е вярно.“ Физиономиите на едни изразявали съчувствие, на други — откровено злорадство, но всички те — Зоя била сигурна в това — знаели, че са я изритали. И то не кой да е, а тази мръсница Вазнис. За втори път.

Този разговор с гримьорката на стълбището и последвалият път по коридорите на сградата бяха последните неща, които Зоя Семенцова можа да разкаже що-годе разбираемо. По-нататъшният й разказ беше заплетен и неуверен. Тя не си спомняше с кого е говорила, къде е ходила, на кого се е обаждала по телефона. Изплуваха само откъслечни спомени. Например спомняше си, че решила да си поговори със Смулов и започнала да го търси. Казали й, че до един е снимал в наетия павилион и към три трябва да дойде в офиса, за да донесе заснетия материал.

— Изчакахте ли го? — попита Стасов, който вече се досещаше, че щом е чула неприятната новина, Зоя е започнала да пие. Очевидно тя постоянно носеше алкохол в чантата си. Това обясняваше белите петна в спомените й. Беше сигурна само в едно — че е била в офиса. Видяла се с много хора, разговаряла с тях, но не си спомняше подробности от тези разговори.

Но можеше да има и друго обяснение. В спомените на Зоя може и да нямаше бели петна. Просто тя да се опитваше да скрие нещо от Стасов. И той трябваше да бъде много предпазлив и внимателен с тази жена — от една страна, за да не я обиди, а, от друга — да не издаде подозренията си.

— Аз ли… Не, не го изчаках. Сигурно се е забавил някъде, а аз трябваше да бързам.

— Закъде?

— Имах си работа. — Семенцова му хвърли бърз поглед и веднага си наля нова порция алкохол.

— Добре, да продължим, Зоя Игнатиевна. Значи от офиса сте излезли приблизително… в пет? В шест?

— Към пет.

— И къде отидохте?

— Слушайте, Славик, там, закъдето тръгнах, не се водеха и не можеха да се водят разговори за Алина. Вече ви разказах всичко, което стана в офиса. Не видях там Алина, не съм й се обаждала и по телефона. А това, което чух за нея, говореше единствено, че е жестока, безжалостна и тъпа самка. Разбирам, че изобщо не й пука за мен, какво съм аз? Нищо. Бивша съперница. Ама кога беше това… Но как е могла да постъпи така с Андрей Лвович? Той е споделил с нея, изпаднал е в откровение, а тя да го изложи така. Ами мен сега ме е срам да го погледна в очите.

— И все пак, Зоя Игнатиевна, закъде тръгнахте към пет часа?

— За фризьорския салон.

— И колко време прекарахте там?

— Мисля — докъм седем. Знаете ли, сега в тези салони се чака дълго. Технологията на модерните прически е сложна — миене, боядисване, всичко иска време.