Стоманеното сърце

— Ейбрахам — каза Коуди, — питай ме защо е трагедия, че младият Дейвид е прекарал толкова време над тези тетрадки.

— Защо е трагедия, че момчето е направило такова проучване? — попита Ейбрахам и продължи да си чисти пушката.

— Твърде проницателен въпрос. Много ти благодаря, че го зададе.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Коуди надигна манерката и продължи.

— Както и да е. Защо е толкова силно желанието ти да избиваш Епичните?

— За да отмъстя — отговорих аз. — Стоманеното сърце уби баща ми. Имам намерение…

— Да, да — прекъсна ме Коуди. — Имаш намерението да го видиш пак да кърви и прочие. Голяма отдаденост, голяма синовна преданост от твоя страна. Обаче аз ти казвам, че това не е достатъчно. Имаш страст да убиваш, но ти е нужна страст да живееш. Поне така си мисля аз.

Не знаех какво да отговоря. Изследването на Стоманеното сърце, изучаването на Епичните, за да намеря начин да го убия, беше моята страст. Ако някъде въобще си бях на мястото, не беше ли тъкмо при Възмездителите? Нали това беше делото и на техния живот?

— Коуди — обади се Проф, — защо не идеш да довършиш работата по третото помещение?

— Веднага, Проф — отговори снайперистът, завинти капачката на манерката и излезе с провлечена стъпка от стаята.

— Недей много да слушаш Коуди, синко — рече Проф и положи една от тетрадките ми върху купчинката. — И на нас приказва същото. Тревожи се да не се вторачим в избиването на Епичните толкова, че да забравим да живеем собствения си живот.

— Може и да е прав. Аз… аз наистина нямам кой знае какъв живот извън това.

— Работата ни — каза Проф — няма общо с живота. Нашата работа е убийството. Ще оставим обикновените хора да си живеят живота, да намират радости в него, да се наслаждават на изгрева или на снега. А нашата работа е да им дадем възможност да го правят.

Имах някои спомени от предишния свят. Все пак беше само преди десет години. Само дето беше трудно да помня свят със слънчева светлина, когато всеки ден виждам само мрак. Да си припомням това време… беше като да се мъча да си припомня подробности от лицето на баща ми. Човек постепенно забравя такива неща.

— Джонатан — обади се Ейбрахам, докато поставяше на място дулото на пушката си. — Обмислил ли си нещата, които момчето каза?

— Не съм момче — намесих се аз.

Всички ме изгледаха. Даже Меган, която стоеше до входа.

— Само исках да отбележа — додадох и изведнъж ми стана неудобно. — Искам да кажа, на осемнадесет съм. Навърших пълнолетие. Не съм дете.

Проф ме погледна. После, за моя изненада, кимна.

— Възрастта няма нищо общо. А и ти помогна за убийството на двама Епични, което ме устройва напълно. Би трябвало да е така за всички ни.

— Добре — продължи Ейбрахам меко. — Проф, говорили сме за това и по-рано. Постигаме ли наистина нещо с убиването на Епични като Случайност?

— Отвръщаме с бой — каза Меган. — Само ние го правим. Важно е.

— И все пак — отговори Ейбрахам, докато сглобяваше последната част от пушката — ние се боим да се бием с най-силните. И така господството на тираните продължава. Докато те не паднат, другите Епични няма истински да се боят от нас. Ще се боят от Стоманеното сърце, от Опустошението, от Нощната скръб. Щом не се изправяме срещу подобни същества, да не би да има надежди, че някой ден друг ще се изправи срещу тях?