Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
Той се изплю към Джардир и го уцели по бузата.
Стражите на вратата нададоха вик и снижиха копията си, но Джардир им махна с ръка да се укротят и спокойно избърса плюнката от лицето си.
– Ще ти платя за смъртта на сина ти – каза той, – ще бъдеш обезщетен и за другите ти загуби.
Той пристъпи към измъчения човек и се извиси над него.
– Но те предупреждавам, повече недей да изпробваш милостта ми. – даде знак на стражите и мъжете бяха съпроводени навън.
– Непростимо е – въздъхна Джардир, като се отпусна тежко на престола си, – че при първото си завоевание на север похабихме толкова много.
– Можехме да преговаряме с тях, Ахман – каза нежно Абан. Напрегна се, готов да падне на колене, ако думите му не са били добре приети, но Джардир само поклати глава.
– Зеленоземците са прекалено много – отвърна той. – Райзънските мъже ни превъзхождат по численост осем пъти. Ако им бяхме дали време да свикат войските си, дори с ненадминатите ни бойни умения нямаше да успеем да превземем града без загуби, каквито трудно можем да си позволим. Сега, след като херцогът прие Еверам в сърцето си, със селцата ще мине по-леко, докато не се отправим към чинския град, построен върху оазис, за да го завладеем.
– Лактън – подсказа Абан. – Но ви предупреждавам, онова зеленоземско „езеро“ според всички сведения е далеч по-голямо от който и да било оазис. Вестоносците са ми разказвали за обширната му маса, как отсрещният бряг не се виждал дори в ясен ден, а самият град пък бил толкова навътре във водата, че и скорпионите не стреляли до там.
– Със сигурност преувеличават – каза Джардир. – Ако бойните умения на... рибешките хора се доближават дори малко до тези на райзънските мъже, лесно ще паднат, когато му дойде времето.
В същия момент влезе един дал’шарум и удари с копието си по пода.
– Простете за безпокойството, Шар’Дама Ка – каза воинът, падна на колене и остави копието на земята до себе си, преди да притисне ръце към пода. – Пожелахте да бъдете уведомен, когато съпругите ви пристигнат.
Джардир се намръщи.
Четвърта глава
ДА СВАЛИШ БИДОТО
308 СЗ
Джардир получи бичуване с алагайската опашка, задето бе оставил Абан жив. Бодилите късаха кожата от гърба му, а дните без храна минаваха трудно, но той прегърна наказанието си, както правеше с всяка болка. Всичко това нямаше значение.
Той бе уловил алагай.
Други воини бяха отрязали крилете на въздушния демон и го бяха приковали с колове за земята в защитен кръг, където щеше да изчака зората. Но Джардир беше този, който го бе свалил на земята, и всички знаеха това. Забелязваше го в изумените пог-леди на останалите ний’шаруми и в неохотното уважение на дал’шарумите. Дори даматите го наблюдаваха, когато сметнеха, че никой не ги вижда.
На четвъртия ден Джардир, прималял от глад, отиде при опашката за каша. Съмняваше се, че би имал силата да се бие дори с най-слабото момче, но изпъна назад рамене и се отправи към обичайното си място в началото на редицата. Останалите се отдръпнаха, свели погледи от уважение.
Тъкмо подаде паницата си, когато Керан го хвана за ръката.
– Никаква каша за теб днес – каза офицерът. – Идвай с мен.
Джардир се почувства, сякаш някакъв пясъчен демон се опитваше да си продере път през стомаха му, но не се оплака. Подаде паницата си на друго момче и последва офицера през лагера.
Към шатрата на Каджи.
Джардир пребледня. Не можеше да бъде.
– От триста години насам нито едно момче на твоята възраст не е влизало в шатрата на воините – рече Керан, сякаш му бе прочел мислите. – Смятам, че си прекалено млад и че това може да доведе до твоя край, което ще бъде огромна загуба за каджи, но законът си е закон. Когато едно момче улови първия си демон от стената, то бива привикано за алагай’шарак.
Те влязоха в палатката и десетки фигури в черни одежди се обърнаха, за да го огледат, преди да се върнат към храната си. Обслужваха ги жени, но не такива, каквито Джардир бе виждал досега, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Булата на тези жени бяха ефирни и пъстроцветни – прозрачни одежди, следващи плътно меките им извивки. Ръцете и коремите им бяха голи, окичени единствено с бижута, а дълги цепки отстрани на шалварите им разкриваха гладките им крака.
Джардир усети как кръвта се влива в лицето му при гледката, но сякаш никой друг не виждаше нищо нередно. Един от воините погледна за миг жената, която му сервираше, остави кебапа си и я преметна през рамо. Тя се кискаше, докато той я отнасяше към заградена със завеси стая, пълна с ярки възглавници.