Щамът на Юда

Преметнал биозащитния си костюм през ръка, Монк тръгна към доктор Ричард Граф. Океанологът клечеше в Края на джунглата. И той, по указание на Монк, беше съблякъл костюма си: болезнена задача, като се имаше предвид раната на рамото му. Но пък беше облечен по-добре от Монк — беше по шорти и хавайска риза.

Монк сбърчи нос. Извън гъстия балдахин на джунглата въздухът беше нажежен до бяло, а вонята откъм клоаката долу беше като да те фраснат с разлагаща се сьомга през лицето.

— Време е да вървим — каза намръщено Монк.

Откъм тунела към отровения плаж отекна вик. Пиратите бяха станали по-предпазливи, откакто Граф беше започнал да хвърля в тунела големи камъни. А и нямаше как да знаят, че на Монк му е останал само един патрон. Уви, страхът и падащите камъни нямаше да ги спрат за дълго.

За стотен път Монк се запита защо пиратите ги преследват толкова упорито. Гладът и отчаянието със сигурност тласкаха хората към глупави неща. Но ако целта им беше да откраднат техния зодиак, за да продадат запасите и екипировката на индонезийския черен пазар, нищо не ги спираше. Повечето от местните пирати, колкото и брутални и безскрупулни да бяха, се водеха от принципа на лесната печалба.

Така че защо упорстваха? Само за да им затворят устата и да заличат следите си? Или имаше нещо по-важно? Монк си помисли за маскирания мъж, който беше паднал във водата, уцелен по случайност от негов куршум. Дали пък не ги водеше жажда за отмъщение?

Така или иначе, пиратите очевидно нямаше да се задоволят с грабеж. Искаха кръв.

Граф се изправи, вдишваше с мъка вонящия въздух.

— Къде отиваме?

— Да навестим отново нашите приятели.

Поведе океанолога към джунглата. Само на стъпки от тях червеното рачешко море щракаше и хрущеше. Сякаш бяха станали още повече през последните минути, може би привлечени от гласовете им или от прясната кръв от раната на Граф.

В края на разчистеното място океанологът наби спирачки.

— Няма как да минем през раците. Щипките им са достатъчно силни да разкъсат ботуш. С очите си съм виждал хора, останали без пръсти.

Освен това бяха адски бързи.

Монк отскочи назад пред два рака, вплели щипки в смъртоносна битка — стрелнаха се покрай него със скоростта на зайци.

— Не е като да имаме голям избор — каза Монк.

— Не знам, нещо не е наред с тези раци — продължи Граф. — И преди съм ставал свидетел на агресивността им по време на миграция, но това тук минава всякакви граници.

— Психоанализата им я остави за по-късно. — Монк посочи едно голямо дърво. Таитянски кестен, вечнозелено. И с множество ниски клони. — Можеш ли да се покатериш?

Граф притискаше ранената си ръка към корема в опит да я обездвижи максимално.

— Ако ме повдигнеш. Но защо? Така няма да се скрием от пиратите. Ще сме като неподвижни мишени на стрелбище.