Изневяра в рамките на приличието

— Стига. Дори и тогава не се разплака — каза Динка.

— Тогава бях в шок. Бях щастлива, че ми разрешиха да сляза от колата. И че онзи добър човек от насрещната лента, все пак успя да ни заобиколи — обясних аз.

— Няма значение. Толкова сълзи, колкото те видях да лееш през януари тази година, не съм те виждала да лееш никога.

— Може да е проява на съвест — предположих аз. — Защото, както и да го извъртам, съм много виновна.

— Пред кого? — не разбра приятелката ми. — Пред Денис ли?

— Какво общо има Денис? Говоря за Костя.

— Само че, ако се съди по начина, по който Костя се върти на пети около теб, очевидно той е по-виновен. Само дето не знам защо.

— Тогава какво е? Психика ли? — посърнах аз. Всъщност, ако трябва да бъда честна докрай, от момента, в който скъсах с Денис, не приличах на себе си. Плачех често, не можех да спя. Не ми се работеше (но това можеше и да се изключи, защото и без това не обичам да работя).

— Може да е хормонално? — предположи Динка.

— Да не би да мислиш, че съм болна? — ужасих се аз. И веднага в главата ми заработи неумолимата логика. — Ами да, ако съм болна, тогава с ковчега всичко е ясно. Старият ми живот със сигурност ще приключи. И разрушената кула се връзва. Това е! Болна съм!

— Ама че си глупачка! — развика се Динка.

Но мен вече нищо не можеше да ме разубеди. Аз, също като героите от незабравимата книга „Трима души в една лодка, без да се брои кучето"[17], започнах да си откривам симптоми на всички възможни заболявания. Намерих си уплътнение в гърдата. Определено ми се струваше, че косата ми започва да пада. Боляха ме коремът и гърбът. Всичко ме болеше. А когато си мислех за това, ме болеше още по-силно, а понякога започваха да ме болят органи, за чието съществуване дори не предполагах.