Изневяра в рамките на приличието

— Внесох ги! Ти си пълна глупачка! Мислиш само за себе си. И всичко е, защото, когато се видим, говорим само за твоите проблеми! — разкрещя се в коридора на службата си моята приятелка.

Никой обаче не смееше да прави забележка на главния счетоводител. Можеше да си вика колкото иска.

— Не е вярно! Аз винаги съм готова да те изслушам, но ти никога нищо не споделяш… Какво? Какво си направила? — сепнах се аз.

— ВНЕСОХ ГИ!

— Какво? Какво си внесла? — не разбирах аз. Казват, че мозъкът на бременните жени не работи добре, защото кръвта се оттича към плацентата. Но не и в деветата седмица. Вероятно съм си тъпа по природа. Оттам идват и всичките ми проблеми.

— Парите, глупачке. В момента годишната лихва е петдесет процента. Така че, когато реша нещо, аз го правя. Опитвам се да планирам и за теб тъпачката нещо.

— Благодаря — смутено кимнах аз. След това се замислих дълбоко. — Всичките си пари ли внесе? Не те ли е страх?

— От какво?

— Да си даваш парите в пирамида.

— Не, с теб не може да се говори. Каква пирамида? Целият цивилизован свят живее по този начин. Това не ти е МММ[19] с хилядите им проценти. Това е сериозна фирма, юридическо лице с държавно участие и с чуждестранни инвеститори! — нахвърли се върху мен Динка.

— Добре, добре! Само не ме бий. Вярвам ти. И какво? Кога ще си получиш печалбата?

— Винаги, докато има ръст. А ако нещо стане, ще си взема парите.

— И все пак ти си истински боец! — възхитих се аз. — Значи мислиш, че не трябва да казвам нищо на Костя, така ли?

— Разбира се! Той ще те носи на ръце!

— от къде на къде? Не е споменавал нищо за дете. Може и да се ядоса — предположих аз.

— Ще видиш, че няма. Познавам го аз твоя Костя — увери ме Динка.

Аз поседях при нея още малко, докато се посъвзема и спра да плача, защото сълзите ми продължаваха да напират. След това Дудикова ме изпрати до метрото и обеща да не ми се обижда заради избухванията ми.

— От нерви е — тъжно обясних аз.

— Никой не се сърди на глупаците — успокои ме приятелката ми и ме пусна да осмислям и да преживявам станалото в самота.

Аз слязох в подлеза. Спрях се до един телефонен апарат и се чудех дали да не се обадя на Костя веднага. Но си го представих как седи в малкия си уютен офис на брега на Москва река и напрегнато обмисля как да транспортира кашоните с кристал до Уругвай и контейнера с мебели до Индия. Костя вършеше важни, необходими и абсолютно непонятни неща и аз го уважавах за това. Представете си как се опитва да се разбере с индийците или с уругвайците на английски и изведнъж се намесвам аз с умопомрачителната си новина: „Бременна съм!" „И какво?" „Ще имаме дете." „Какво?" „Дете! Дете!" „Откъде се е взело? Не ме занимавай с глупости. Ще поговорим довечера."

Намръщих се, погледнах пак към телефона и се насочих към метрото. Определено бях неадекватна. Дори не знаех накъде да тръгна.

— Последният брой на „Седем дни". Най-мръсните подробности от живота на богатите и известните! Всичко, придружено от снимки! Само за петнайсет рубли! — раздаде се силен глас точно до ухото ми. Обърнах се. До стената се беше разположил продавач на лъскаво щастие. Пъстри списания на всякаква тема примамваха минувачите с ярките си картинки и безсмисленото си съдържание. Тази стока не беше предназначена за хората, които обичат да мислят, а за онези, които се връщат от работа и са се изморили да мислят.