Прагът на вечността [bg]

Боби продължи с плоския си бостънски акцент.

— Готов съм да понеса своя дял от отговорността. Грешката от миналото обаче не е оправдание за собственото си продължаване. Чрез трагедията живите могат да почерпят мъдрост. „Всички хора грешат“, е казал гръцкият писател Софокъл. „Добрият обаче отстъпва, когато знае, че е сгрешил, и поправя злото. Гордостта е единственият грях“.

Публиката хареса това и го аплодира. През това време Боби погледна бележките си и Вали забеляза, че той прави сценична грешка. Обмяната трябваше да върви двупосочно. Хората искаха звездата да гледа към тях и да признава хвалбите им. Боби явно се чувстваше неловко от тях. Вали разбра, че такива политически събирания не му се отдаваха лесно.

Той продължи по въпроса за Виетнам, но въпреки началния успех на изповедта си не се справяше добре. Колебаеше се, заекваше, повтаряше се. Стоеше неподвижен, изглеждаше вдървено и явно изпитваше съмнения дали да движи тяло, или да жестикулира с ръце.

Неколцина опоненти в залата го прекъсваха, но Вали и Бийп не се присъединиха. Нямаше нужда. Боби се убиваше сам без съдействие.

В един момент на затишие проплака бебе. С ъгълчето на окото си Вали видя една жена да става и да се насочва към изхода. Боби спря по средата на изречението си и я заговори:

— Моля, госпожо, не си отивайте!

Публиката се разсмя. Жената се извърна и погледна към Боби на сцената.

— Навикнал съм на бебешки плач — продължи той.

Засмяха се на това — всички знаеха, че има десет деца.

— Освен това — продължи той, — ако си излезете, вестниците ще обявят, че безмилостно съм изхвърлил от залата майка с бебе.

Засмяха се и на това — много млади хора ненавиждаха пресата заради пристрастното представяне на демонстрациите.

Жената се усмихна и се върна на мястото си.

Боби погледна бележките си. За миг се беше показал като топло човешко същество. В този момент можеше да овладее тълпата. Само че отново ги загуби като се върна към подготвената си реч. Вали си каза, че е пропуснал тази възможност.

Тогава Боби сякаш разбра същото. Той отново вдигна поглед и заговори:

— Тук ми е хладно. А на вас?

Всички изреваха в съгласие.

— Да пляскаме — предложи той. — Хайде, това ще ни затопли.

Той започна да пляска с ръце и публиката със смях подхвана същото.

Минута по-късно той спря и продължи:

— Сега съм по-добре. А вие?

Те отново закрещяха одобрително.

— Искам да говоря за почтеността — започна той. Върна се на речта си, но вече не гледаше в бележките. — Според някои хора дългата коса, босите крака и целувките в парка са непочтени. Ще ви кажа какво мисля аз.