Кралица на въздух и мрак [bg]

Да държи децата под око й е станало навик. Дори докато си играеше край водата, изкопавайки раци отшелници и оставяйки ги да пъплят по ръцете й, Дру гледаше с крайчеца на окото си какво правят Тави, Макс и Рафи. Знаеше, че ги надзирават цяла армия магьосници и бдителни ловци на сенки, но това беше по-силно от нея.

— Друзила?

Хайме се приближаваше по плажа към нея, така, както в деня, когато отговори на повикването на Кристина. Имаше по-здрав вид от тогава — не беше толкова мършав, в бузите му имаше повече цвят. Същата необуздана черна коса, развявана от вятъра, същите искрящи кафяви очи. Усмихна й се и Дру се зачуди дали не трябваше да си облече нещо по-ярко и хубаво, като останалите момичета. Толкова отдавна носеше черни рокли навсякъде, че дори не се беше замислила за това, но може би той щеше да го сметне за странно?

— Е, какво ти предстои след всичко това? — попита Хайме. — Ще отидеш ли в новата Академия?

Долноземско-нефилимският съюз беше обединил усилията си за построяването на ново училище за ловци на сенки в едно безопасно и защитено с магически бариери място — фермата на Люк Гароуей в щата Ню Йорк. Според мълвата то вече било почти готово, а според Саймън било около хиляда пъти по-хубаво от старата Академия, където веднъж беше намерил плъхове в чекмеджето с чорапите си.

— Още не — отвърна Дру и видя мигновеното осъзнаване в очите му: беше прекалено малка, за да отиде в новата Академия, която приемаше само ученици, които бяха навършили петнайсет години. — Може би след няколко години. — Тя подритна една мидена черупка. — Ще те видя ли отново?

Лицето на Хайме носеше изражение, каквото Дру не бе виждала досега. Нещо като наранена сериозност.

— Не мисля, че е особено вероятно. Кристина си тръгва, така че няма да имам причина да идвам тук. — Сърцето на Дру се сви. — Трябва да се прибера у дома и да оправя нещата с баща ми и останалите от семейството ми. Знаеш как е. Семейството е най-важното.

Дру преглътна думите, които искаше да каже.

— Но може би един ден ще те видя в Академията — добави той. — Пазиш ли още ножа, който ти дадох?

— Да — отвърна Дру, мъничко притеснена. Беше казал, че е подарък, нямаше да си го поиска обратно, нали?

— Добро момиче. — Хайме разроши косата й и се отдалечи.

На Дру й се искаше да се втурне след него и да го дръпне за ръкава. Да го помоли отново да бъде неин приятел. Но не и ако щеше да се отнася с нея като с дете, напомни си. Беше го харесвала, защото се държеше така, сякаш тя има напълно функциониращ мозък в главата си. Ако вече не мислеше така.