Сакатият бог

Сянката му премина над нея, кръжащо, шеметно спускащо се присъствие, извиси се огромен… челюстите зейнаха, изтрещяха, зъби се впиха в лявото й бедро и отново я запокитиха нагоре. Кост лъсна там, където бяха мускулите й, от крака й плисна кръв. Запропада отново с вой надолу към земята.

Този път не усети сблъсъка. Падна на краката си с трясъка на чупещи се дъждовни дървета. Изтрещяха кости, острите парчета се забиха в таза и торса й. Сблъсъкът я хвърли по очи. Успя да се превърти по гръб и зашеметена и безпомощна се взря в спускащия се Драконъс.

„Не е честно.“

Мека длан се отпусна на бузата й. Тя примига и разбра, че се взира в лицето на сина си.

— Не! Иди си! Скъпи сине — бягай!

Но той се изправи и извади меч.

Килмандарос чу гласа на Драконъс — чу го от съвсем близо.

— Къде е Ерастас, Секул?

— Замина — отвърна синът й.

— Къде?

— Не знам. Да се скрие, разбира се. Няма да го намериш скоро. Трябва ли да те предупредя да не изричаш никакви клетви, Драконъс, или това ще те уязви твърде много?

— Винаги си бил вързан за глезена му, Секул Лат, но ако си решил да ми се противопоставиш, ще те убия.

— Ще защитя майка си.

— Значи ще умреш с нея.

Видя тъжната усмивка на сина си.

— Драконъс, нищо не ми е останало. Никой освен нея. Ако я убиеш, то… няма да имам никаква причина да продължа. Разбираш ли?

— Жалко — изръмжа Драконъс. — Готов си да прекараш цяла вечност под крилото на майка си? Отдръпни се, намери някаква светлина — някаква своя светлина, Секул.

— Разбирам. Значи това е шансът ми, така ли? Това ли ми предлагаш, Драконъс? Никога не си разбирал от милост и щедрост, нали?

Последва дълга пауза и Килмандарос разбра, че са сплели погледи, а после Драконъс промълви:

— Добре. Бий се.

Тя понечи да извика, да се помоли за живота на сина си… но когато отвори устата си, гърлото й се напълни с кръв и започна да се дави.

Чу съсъка на меч, скърцащите ботуши по коравата разровена земя, а след това ужасния стържещ звук. Един меч падна на земята и някой изплака като дете. Като нейното дете.

Приближаващи се стъпки.

Не можеше да вдиша, чувстваше, че умира. Взря се нагоре… видя двете проклети жалки луни в необятното нощно небе — а после тази гледка бе затулена и Драконъс се взря отгоре в нея. „Не ти остави никакъв избор, да… но не го казваш. Нужно ли е изобщо да го кажеш?“

Очите му грееха като посребрени езера в полунощ и, осъзна тя стъписана, имаше такава красота в тях — „с мрака, изтичащ покрай тях, капещ като сълзи, но можеш да видиш как ще се извърнат. Можеш да видиш. Такова ужасно нещо.“

„Ерастас, ти ни уби.“

Милост ли беше, когато той опря острия връх на меча си във вдлъбнатината между ключиците й? Погледна отново в очите му, но не видя нищо. „Да. Нека го наречем така. Милост.“