В капана на времето [bg]

— Аз съм гост в къщата — казах за всеки случай и следвайки принципа, че най-добрата защита е нападението, се вгледах обвинително в нея. — Албер, значи? А Негова Светлост знае ли, че имаш навика да забавляваш мъже в стаята си нощем? — Явно попадна в целта, защото тя пребледня, падна на колене и се вкопчи в полата ми. Опасността от разкритие така я изплаши, че дори не се запита защо една гостенка ходи по коридорите преди съмнало, и то не само напълно облечена, но и с пътническо наметало.

— О, госпожо! Моля ви, не казвайте нищо на Негова Светлост! Виждам, че сте добра жена, госпожо, нали не искате да ме изгонят? Смилете се над мен, милейди, имам шест братчета и сестрички у дома и…

— Стига, стига — потупах я по рамото. — Не се тревожи за това. Няма да кажа на херцога. Ти се върни в леглото и… — И така, говорейки ѝ утешително като на дете или на психично болен, аз я подкарах навътре в малката стаичка.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Лицето на Джейми се извисяваше ухилено в сенките над мен. Не каза нищо, но ме погали за награда по главата, после ме хвана за ръка и ме поведе отново по коридора.

Мери чакаше под прозореца на площадката и халатът ѝ се белееше на лунната светлина, която проникна за миг през облаците отвън. Идеше буря и аз се запитах дали това ще ни помогне или ще затрудни бягството ни.

Когато Джейми стъпи на площадката, Мери се вкопчи в наметалото му.

— Тихо! Някой идва!

И наистина идваше — чувах тихото тупане на приближаващи стъпки, слаба светлина заля стълбището. С Мери се озърнахме паникьосани, но нямаше къде да се скрием. Това беше задно стълбище, само за слугите, и по площадката нямаше абсолютно никакви мебели или завеси.

Джейми въздъхна примирено. Даде ни знак да се върнем в коридора, после извади кинжала си и зачака в сенките в ъгъла на площадката.

Пръстите на Мери се преплетоха в моите и стиснаха силно. Джейми имаше и пищов на колана си, но не можеше да го използва в къщата — един прислужник също щеше да осъзнае това, така че нямаше смисъл да го заплашва с него. Налагаше се да използва нож. Стомахът ми се сви от жалост за безпомощния човек, който след малко щеше да се изправи пред огромния шотландец и черната стомана.

Тъкмо мислех, че мога да отделя една от фустите си за превръзки, когато сведената глава на човека със свещта се появи. Тъмната коса беше разделена на път и зализана с някаква лъхаща на сладко помада, която върна спомена за тъмна парижка уличка и за жестоко извитите тънки устни под маската.

Ахнах при вида му, Дантон вдигна рязко глава, беше на едно стъпало под площадката. В следващия миг Джейми го хвана за врата и го запратен към стената с такава сила, че свещта излетя от ръката му.

Мери също го позна.

— Това е той! — извика тя и в ужаса си забрави, че трябва да шепне и да заеква. — Мъжът от Париж!

Джейми притискаше с една ръка вяло съпротивляващия се камериер към стената. Лицето на Дантон, което ту се мяркаше, ту изчезваше, когато облаците затулваха луната, беше призрачно бледо. И стана още по-бледо след миг, когато Джейми притисна кинжала в гърлото му.