Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Смятат го за сатирично, нали? — запита Фльор.
Джон видя, че баща му се усмихва.
— Сатирично ли? О, струва ми се, че е нещо повече от сатира. Какво ще кажеш, Джон?
— Нищо не зная — заекна Джон.
Лицето на баща му изведнъж се помрачи.
— Дотегнахме на младите — ние, нашите божества, идеалите ни! Да им отсечем главите, казват те, да им разбием кумирите! Да се върнем към… Нищото! И върнахме се, ей богу! Джон е поет. И той ще стори същото, ще стъпче, каквото е останало у нас. Собственост, красота, чувство — всичко е дим! Не трябва да притежаваме вече нищо, нито дори собствени чувства. Те пречат на… Нищото.
Джон слушаше смаян, почти оскърбен от думите на баща си, зад които усещаше някакъв недоловим таен смисъл. Той не желаеше да стъпква нищо!
— Нищото е днешното божество — продължаваше Джолиън. — Върнали сме се там, където русите бяха преди шейсет години, когато измислиха нихилизма.
— Не, татко — извика неочаквано Джон, — ние просто искаме да живеем, а не знаем как, защото миналото ни пречи — нищо повече!
— Ето една дълбока мисъл, Джон! Лично твоя ли е? Миналото! Стари притежания, страсти, заедно с последиците им! Но… да запушим!
Зърнал как майка му вдига бързо пръст до устните си, да наложи сякаш мълчание, Джон подаде папироси. Запали цигарата на баща си и на Фльор, а след това и за себе си. Чукнало ли го бе това, за което бе намекнал Вал? Димът беше сивкав, когато не го издухваше, сив, ако го издухваше; приятно му беше новото усещане в носа, както и чувството за равенство, което изпитваше. Доволен беше, че никой не му казва: „Започна ли?“ Не се чувстваше вече толкова млад.
Фльор погледна часовника си и стана. Майка му влезе с нея вкъщи. Джон остана да пуши с баща си.
— Настани я в колата, драги — каза Джолиън; — а след като я изпратиш, кажи на майка си да дойде при мене.
Джон отиде. Почака в хола. Настани Фльор в колата. Нямаха възможност да разменят нито дума; едва успяха да си стиснат ръцете. Цялата вечер чакаше да му кажат нещо. Но нищо не му казаха. Сякаш нищо не се бе случило. Отиде да си легне и се озова пред отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Не проговори, образът от огледалото — също; но от това и двамата изглеждаха още по-замислени.
На Грийн Стрийт
Неизвестно беше дали впечатлението, че Проспер Профон е опасен човек, трябваше да се отдаде на опита му да подари на Вал мейфлайската кобилка; на забележката на Фльор: „Той е като мидийски пълчища — непрестанно се промъква и дебне“; на нелепия му въпрос към Джек Кардиган: „Но какъв смисъл има да е човек винаги готов?“, или просто на факта, че беше иностранец или, както казваха сега, чужденец. Известно беше, че Анет изглеждаше необикновено красива, а Соумс му беше продал един Гоген и бе скъсал след това чека, така че самият мосю Профон бе казал: „Не получих малката картинка, което купих от господин Форсайд.“
Колкото и подозрително да го гледаха, той продължаваше да посещава все така приятната малка къща на Уинифред на Грийн Стрийт с добродушна тъпота, която никой не смяташе погрешно за наивност — тази дума едва ли подхождаше за мосю Проспер Профон. Уинифред все още го смяташе „забавен“ и му пишеше писъмца, които гласяха: „Елате да се «поразвлечете»“ у нас. (Тя не можеше да диша, ако не си служи с най-модни изрази.)
Тайнствеността, с която изглеждаше обгърнат, се дължеше на факта, че той бе вършил, видял, чул и познал всичко и нищо не го бе привлякло. А това беше неестествено. Английският тип разочарование беше добре познато на Уинифред, която се бе движила винаги в светските кръгове. То придаваше известна оригиналност или изисканост и човек печелеше от него. Но да не виждаш никъде нищо не за да позираш с това, а защото в действителност смяташ, че няма нищо, беше неанглийско и следователно, щом не е английско, не можеше да не е опасно и направо невъзпитано. Все едно да гледате оставеното от войната настроение — мрачно, тежко, усмихнато, равнодушно, — настанено във вашето кресло ампир; все едно, че го чувате да говори през плътни розови устни над сатанинска брадичка. За англичанина изобщо това беше — както би се изразил Джек Кардиган — „малко прекалено“, защото, дори ако действително нищо не заслужаваше да ни развълнува, все пак оставаше спорът: а той можеше да развълнува! Самата Уинифред, истинска Форсайт по душа, чувстваше, че от такъв вид разочарование не се печели нищо и затова то не бива да съществува. Мосю Профон наистина проявяваше прекалено явно мрачното си настроение в една страна, където подобни прояви пристойно се забулват.
Когато, успяла да се прибере навреме от Робин Хил, Фльор слезе за вечеря, „лошото настроение“ стоеше до прозореца в малката гостна на Уинифред и гледаше към Грийн Стрийт, сякаш не виждаше нищо по нея. А Фльор загледа веднага камината с такова изражение, като че виждаше там огън, какъвто всъщност нямаше.