Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Моята майка не би сторила такова нещо.
Фльор сви рамене.
— Много познаваме ние майките и бащите си! Преценяваме ги според това как се отнасят към нас; но преди да се родим ние, те са се срещали с толкова други хора. Не са млади вече! Да вземем например баща ти: с три различни семейства!
— Няма ли в тоя проклет Лондон — извика Джон — някое кътче, където бихме могли да бъдем сами?
— Само в такси.
— Добре, да вземем такси!
Когато се настаниха в таксито, Фльор попита ненадейно:
— Ще си ходиш ли в Робин Хил? Много бих искала да видя къде живееш, Джо. Ще нощувам довечера у леля си, но ще успея да се върна навреме за вечеря. Няма да вляза у вас, разбира се.
Джон я погледна възхитен.
— Великолепно! Мога да ти покажа къщата откъм горичката — така няма да срещнем никого. Има един влак в четири часа.
Богът на собствеността и поклонниците му форсайтовци — големи и малки, хора без професия или със свободни професии, чиновници, търговци — не бяха завършили още, както всички работници, своя седемчасов трудов ден, така че двамата млади от четвъртото поколение пътуваха сами до Робин Хил в празния, прашен и задушен вагон на ранния влак. Пътуваха в блажено мълчание, като се държаха за ръка.
На гарата видяха само носачи и един-двама непознати на Джон селяни. Тръгнаха по пътечката, където миришеше на прах и орлови нокти.
За Джон, уверен вече във Фльор и неочакващ нова раздяла, разходката беше чудесна, много по-прекрасна от първата — по Възвишенията или покрай Темза. Любов — сияние, изкусно обагрена страница от живота, където всяка дума и усмивка, всяко леко докосване приличаше на гравирани в текста златни, алени и сини пеперуди, птици и цветя, щастливо общение без скрити помисли, което трая трийсет и седем минути. До горичката стигнаха по времето, когато доят кравите. Джон не смяташе да отидат до стопанския двор, а само дотам, откъдето се вижда полето пред градината и къщата зад нея. Тръгнаха между боровете и изведнъж на завоя се озоваха пред Айрин, седнала на един стар пън.
Има най-различни удари: по гръбнака, по нервите, по съвестта, а най-силен и дълготраен — по личното достойнство. Такъв удар именно получи Джон, когато се озова пред майка си. Да бе довел Фльор открито — да. Но да я промъкне по такъв начин! Изгаряйки от срам, той се постара да се държи колкото се може по-дръзко.
Фльор се усмихваше с леко предизвикателство, изненаданото лице на майка му прие веднага безлично любезно изражение. Тя именно изрече първите думи:
— Много се радвам, че ви виждам. Добре се е сетил Джон да ви доведе у нас.
— Ние не идвахме вкъщи — побърза да възрази Джон; — просто исках да покажа на Фльор къде живея.
Майка му отвърна спокойно:
— Ще влезете да пием чай, нали?
Разбрал, че само бе засилил нетактичността си, той чу отговора на Фльор:
— Много ви благодаря, но аз трябва да се върна за вечеря. Срещнахме се случайно с Джон и решихме, че ще бъде интересно да видя къде живее.
Как умееше да се владее тя!
— Разбира се; но ще останете за чая. Ние ще ви изпратим до гарата. Моят мъж ще се радва да ви види.
Изражението в очите на майка му, спрели за миг върху него, изравни Джон със земята — смаза го като червей. Тя тръгна първа, Фльор след нея. Джон се чувстваше като дете, докато се влачеше зад двете жени, разговарящи така свободно за Испания, за Уонсдън, за къщата зад дърветата на зеления склон. Наблюдаваше как погледите им се срещат, как се изучават взаимно тези две същества… най-скъпите за него на света.
Видя баща си, седнал по дъба, и изпита предварително болка от унищожаващия го поглед, който щеше да зърне в очите на този спокоен мъж, кръстосал нозе, отслабнал, остарял, но все така изискан; усещаше леката насмешка, която ще долови в гласа му и усмивката му.
— Това е Фльор Форсайт, Джолиън; Джон я довел да види къщата. Да пием веднага чай, защото тя бърза за влака. Кажи да донесат чая, Джон, и телефонирай за такси.
Да я остави сама с двамата, беше неудобно и все пак — както майка му сигурно бе предвидила — беше в този момент най-малката от всички злини; затова той изтича към къщи. Нямаше възможност да остане насаме с Фльор — нито за момент, а не бяха си уговорили нова среща! Когато се върна, зад прикритието на прислужничката и чайните прибори, под дървото нямаше нито следа от неловкост; но у него тя съвсем не бе намаляла. Разговаряха за галерията на Корк Стрийт.
— Ние, старите — казваше баща му, — страшно любопитстваме да разберем защо не можем да оценим новото изкуство; вие с Джон трябва да ни обясните.