Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Малик Рел седеше на бял кон до Върховния юмрук, заметнат с копринен плащ и без оръжие, с увит около главата небесносин тюрбан. Обкръжаваше ги тълпа от офицери, конни, както и пеши, и сред тази група Дюйкър видя Нетпара и Пулик Алар.
Щом погледът му се спря на двамата благородници, в очите му нахлу кръв. Дюйкър ускори крачките си и подмина Блистиг, но силната ръка на командира го спря и го дръпна назад.
— Това го остави за по-късно, историко. Сега ни чака по-неотложна задача.
Разтреперан, Дюйкър едва успя да смири гнева си и да кимне.
— Хайде. Върховният юмрук ни видя.
Пормквал изгледа хладно Дюйкър, после заговори — гласът му беше писклив.
— Историко, пристигате тъкмо навреме. Днес имаме две задачи за вас и за двете присъствието ви е необходимо.
— Върховен юмрук…
— Тишина! Ако ме прекъснете още веднъж, ще заповядам да ви отрежат езика! — Замълча, овладя се и продължи: — Първо, вие ще ни придружите лично в предстоящото сражение. За да бъдете свидетел как подобава да се справи един истински пълководец с тази сган. Продажбата на живота на невинни бежанци не е сделката, която аз правя — няма да се повторят повече предишните трагедии, доскорошните престъпления и измяна! Глупците отвън току-що налягаха да спят — и ще си платят за тази своя глупост, уверявам ви.
— След това, след като ренегатите бъдат избити, ще се заемем с другите свои задължения, сред които на първо място — да арестуваме вас и военните магьосници Нил и Недер — последните останали „офицери“ на Колтейн. И ви уверявам, наказанието, след като бъдете осъден, ще подобава на тежестта на извършените от вас престъпления. — Махна на един от адютантите си и той изведе коня на Дюйкър. — Уви, животното ви съвсем не е в добра форма, но смятам, че ще ви свърши работа.
— Командир Блистиг, пригответе войниците си за марш — продължи Пормквал. — Желаем да останете в ариергард, на не повече, нито на по-малко от триста крачки зад нас. Вярвам, че това е във възможностите ви — ако не, уведомете ме веднага и с удоволствие ще поставя на ваше място някой друг, който да командва гарнизона.
— Слушам, Върховен юмрук. Задачата е във възможностите ми.
Погледът на Дюйкър се плъзна към Малик Рел и за миг историкът се учуди на доволната усмивка, пробягала по лицето на жреца. „Стари обиди, разбира се. Не си човек, с когото може да се влиза в пререкание, нали, Рел?“
Историкът отиде мълчаливо до коня си и го яхна. Погали го леко с ръка по врата.
Първите ескадрони полутежка конница се бяха построили при портите. Излезеха ли през тях, нямаше да губят време — конниците веднага щяха да се раздвоят в бърза, помитаща маневра, с цел да обкръжат стана на Корболо, докато пехотата се изсипва през портата, за да се подреди в здрави фаланги и да тръгне в марш към вражеската позиция.
— Историко.
Дюйкър се обърна. Викаше го Нетпара.
Благородникът се усмихваше.
— По-уважително трябваше да се държиш с мен. Предполагам, че вече го разбираш, макар да е твърде късно за теб.
Нетпара изобщо не забеляза как Дюйкър измъкна ботуша си от стремето.
— Заради обидите, които нанесе над особата ми… затова, че си позволи да ми посегнеш, историко, ще страдаш…
— Не се съмнявам — прекъсна го Дюйкър. — Ето ти и една последна обида. — Обкованият връх на ботуша му се вряза в гърлото на благородника и после — нагоре. Трахеята изпращя, главата се люшна назад и вратът изпука, Нетпара залитна назад и рухна тежко на каменните плочи. Очите му зяпнаха невиждащи в изсветляващото небе.
Пулик Алар изпищя.
Около историка се струпаха войници с извадени мечове.
— Разбира се — сви рамене Дюйкър. — С най-голяма радост чакам края на всичко това…
— Няма да имаш тоя късмет — изсъска пребледнял от гняв Пормквал.
Дюйкър се изсмя.
— Нали ме осъди вече като екзекутор, какво там значи още един повече, лайно такова? — Премести погледа си към Малик Рел. — Колкото до теб, джисталецо, само ела насам — животът ми още не е свършил.
Историкът не забеляза — а и никой друг — появата на един капитан от гарнизона на Блистиг. Канеше се да заговори на Дюйкър — да го уведоми за благополучното връщане на едно дете на родния му дядо. Но думата „джисталец“ го накара да се вцепени, да се облещи и да се отдръпне.
Точно тогава се отвориха портите и конните части се изляха навън. Пехотните полкове надигнаха оръжията и вълни пробягаха по железните им редици.