Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Силанда“ с нейния товар с ранени войници не беше пристигнала, разбра той от един уикски младеж, казваше се Темулар. Флотата на адюнкта Тавори била на не повече от седмица път. Корболо Дом вероятно щял да предприеме обсада, тъй като армията на самата Ша’ик била тръгнала на поход от Рараку, армия два пъти по-голяма от тази на ренегата Юмрук. Малик Рел се бил прибрал с Върховния юмрук Пормквал в двореца. План се оформял, план да се нанесе жестока мъст, и този план бил само на няколко часа от началото си…
Дюйкър примига и се опита да се съсредоточи върху човека, който му говореше това, човека, който му съобщаваше вестта с напрегнат глас. Но когато разсъдъкът се върна с цялата си сурова бруталност, умът му отново се отдръпна. Твърде много болка бе утаена във всички спомени, свързани с будността. Дюйкър отстъпи назад, замаян.
Човекът пред него протегна силната си ръка, стисна го за яката и го придърпа към себе си. Обраслата с четина уста се движеше, оформяше думи — настоятелни, гневни думи.
— … само чрез теб, историко! Въпросът е в преценката, не разбираш ли? Единствените сведения, които сме получили досега, са от оня благородник, Нетпара. Но ни трябва войнишка оценка — разбираш ли? Проклет да си, почти се съмва!
— Какво? За какво ми говорите?
Лицето на Блистиг се изкриви.
— Малик Рел е влязъл под кожата на Пормквал. Гуглата само знае как, но е успял! Ще ударим армията на Корболо Дом — след по-малко от час, докато още е пиян, докато още е изтощен от пира. Ще излезем в атака, Дюйкър! Разбра ли ме?
„Жестоко… толкова жестоко…“
— Колко души има тук? Трябват ни точни преценки…
— Хиляди. Десетки хиляди. Стотици…
— Мислете, по дяволите! Ако успеем да смажем тези кучи синове… преди да е дошла Ша’ик…
— Не знам, Блистиг! Войската им растеше с всяка прокълната от Гуглата левга!
— Според Нетпара те са по-малко от десет хиляди…
— Той е глупак.
— Освен това приписва вината за смъртта на хиляди невинни бежанци на Колтейн…
— К… какво? — Историкът се олюля и ако не беше ръката на Блистиг, щеше да рухне.
— Не разбираш ли? Без теб, Дюйкър, тази версия за случилото се ще се наложи. Вече се разпространява и това е адски обезпокоително. Увереността се руши — желанието за възмездие отслабва…
Нямаше нужда от повече. Нещо го разтърси и той изправи рамене. Очите му блеснаха.
— Къде е той? Нетпара! Къде е?
— През последните два часа беше с Малик Рел и Пормквал.
— Заведи ме при тях.
Зад тях отекнаха един след друг няколко рога — сигнал за сбор. Погледът на Дюйкър се плъзна покрай командира към бойците, събиращи се в строй. Погледна към небето. Звездите гаснеха в предутринната светлина.
— Кълна се в бивните на Финир — изръмжа Блистиг. — Вече може да е късно…
— Заведи ме при Пормквал — при Малик Рел…
— Хайде тогава. Да побързаме.
Бежанците се бяха размърдали. Войниците крачеха сред тях да разчистят площада за армията на Върховния юмрук.
Блистиг си запробива път през тълпата, Дюйкър вървеше на крачка зад него.
— Пормквал заповяда гарнизонът ми да излезе с тях — каза Блистиг. — Като ариергард. Това е в противоречие със задълженията ми. Задачата ми е да браня града, но Върховният юмрук заговорничи с част от войниците ми, ротите се обезкървяват. Хората с мен вече са по-малко от триста души, едва ще стигнат да удържим стените. Особено след като Червените мечове са арестувани…
— Арестувани? Но защо?
— Пормквал не смее да им се довери.
— Глупак! Та това са най-верните войници на Империята, които съм срещал…
— Съгласен съм, историко. Но мнението ми няма никаква стойност…
— А моето по-добре да го нямах — отвърна Дюйкър.
Блистиг спря и го изгледа.
— Ти поддържаш ли решението на Върховния юмрук за атака?
— В името на Гуглата, не!
— Защо?
— Защото не знаем колко са отвън. По-разумно е да изчакаме Тавори, а още по-разумно — да оставим Корболо да хвърли воините си срещу тези стени.
Блистиг кимна.
— Тук можем да ги накълцаме на парчета. Въпросът е можеш ли да убедиш Пормквал във всичко, което каза току-що?
— Ти го познаваш — отвърна Дюйкър. — Аз — не.
Командирът се намръщи.
— Да вървим.
Знамената на армията на Върховния юмрук се развяваха високо над групата конници в началото на широкия булевард, извеждащ от площада. Блистиг поведе историка право към тях.
Дюйкър видя Пормквал — беше възседнал великолепен боен кон. Бронята на Върховния юмрук беше пищно украсена, по-скоро като за бляскав парад, отколкото за битка. Отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на широк гризиански меч стърчеше над едното му бедро; шлемът му беше увенчан с изковано от злато слънце. Лицето му изглеждаше болнаво и безкръвно.