Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Жрецът замахна и опакото на ръката му изпращя в лицето на Дюйкър. Историкът се завъртя от дивашкия удар — пръстените по ръката раздраха едва зарасналата плът на устните и брадичката му. Той се строполи на земята и усети как нещо се пръсна до гърдите му.
Надигна се; кръв бе оцапала изтерзаното му лице. Погледна земята: очакваше да види парченца стъкло, но нямаше нищо. И на верижката на врата му нямаше нищо.
Две ръце го вдигнаха грубо на крака и го обърнаха към Малик Рел.
— Твоята смърт ще е… — почна запенено жрецът.
— Млъкни! — изръмжа Корболо и изгледа Дюйкър. — Ти си историкът, който яздеше с Колтейн.
Дюйкър се обърна към него и каза:
— Да.
— И си войник.
— Ти го каза.
— Казах го, и затова ще умреш с тези войници, не по-различно от…
— Смяташ да избиеш десет хиляди невъоръжени мъже и жени ли, Корболо Дом?
— Смятам да осакатя Тавори още преди крачето й да е стъпило на този континент. Смятам да я разгневя толкова, че да не може да мисли. Смятам да разбия тази фасада, за да мечтае за мъст дни и нощи и това да отравя всяко нейно решение.
— Винаги си си въобразявал, че си най-суровият Юмрук на Империята, нали, Корболо Дом? Мислиш си, че жестокостта е добродетел…
Пълководецът със синкавото, надраскано от белези лице само сви рамене.
— По-добре отивай при другите, Дюйкър — един войник от армията на Колтейн заслужава поне това. — След което се обърна към Малик. — Милостта ми обаче не се простира и до онзи войник, чиято стрела ни отне удоволствието с Колтейн. Къде е той, жрецо?
— Изчезна, уви. Видяхме го за последен път, когато стреля. Блистиг накара войниците си да го търсят навсякъде, но без успех. Дори и да го е намерил вече, боя се, че е в гарнизона.
Юмрукът-ренегат се намръщи.
— Много разочарования за един ден, Малик Рел.
— Корболо Дом! — изхленчи Пормквал; на лицето му все още бе изписано неверие. — Не разбирам…
— Явно, че не разбираш — отвърна командирът с отвращение. — Джисталец, наумил ли си нещо по-особено за тоя тъпак?
— Не. Той е ваш.
— Не мога да го възнаградя с достойното жертвоприношение, което съм определил за тези войници. Боя се, че това би оставило горчив вкус в устата ми. — Корболо Дом се поколеба, после въздъхна и махна вяло с ръка.
Тълварът на един от бойните главатари изсвистя зад Върховния юмрук и отсечената му глава литна във въздуха. Бойният кон на Пормквал подскочи уплашено и препусна между невъоръжените бойци, понесъл безглавия си товар. Трупът на Върховния юмрук яздеше с изящество, каквото Пормквал не бе притежавал приживе. Няколко души хванаха уплашения кон и тялото на Пормквал се хлъзна на една страна, и падна в чакащите го ръце.
Навярно беше само въображението му, но Дюйкър си помисли, че чува съвсем ясно дрезгавия смях на един бог.
Клинове не липсваха, но им отне ден и половина, докато и последният крещящ пленник бе прикован на последния висок кедър покрай Ейрънския път.
Десет хиляди мъртви и издъхващи малазанци се взираха отгоре в широкия имперски военен път — очи невиждащи и очи неразбиращи, беше все едно.
Дюйкър беше последният — забиха ръждивите железни клинове в китките и под раменете му, за да го държат високо на оплискания с кръв дървесен ствол. Други клинове забиха в глезените, в прасците и бедрата.
Болката не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Но още по-лошо бе осъзнаването, че ще го придружава в сетния му път чак до неизбежната безсъзнателност, а с нея — още една травма — и образите, които пареха в ума му: тези близо четиридесет часа, докато го бутаха по Ейрънския път, за да гледа един по един всички тези десет хиляди войници, вливащи се в масовото разпятие във верига от страдания, изпънала се на цели десет мили, всяка брънка — десетки мъже и жени, приковани на всяко поредно дърво, на всяко свободно място по високите грамадни стволове.
Историкът отдавна беше надмогнал потреса, когато най-сетне дойде и неговият ред, като последния войник, който трябваше да се влее в човешката верига, и го повлякоха към дървото и нагоре по скелето, притиснаха го към грапавата кора, с изпънати настрана ръце, когато усети хладното захапване на железните клинове, впити в кожата му, и после, когато чуковете замахнаха, взривилата се болка, от която червата му се изпразниха, и го оставиха сам, изцапан с пикня и изпражнения, да се гърчи. Най-голямата болка дойде, когато скелето се смъкна под него и цялата му тежест провисна на приковалите го клинове. До този момент той все още искрено вярваше, че е преживял толкова агония, колкото е способен да преживее човек.